Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Надявам се, че говорите истината. Честността е най-добрата политика, нали знаете? Ако сте ни излъгали, ще се върнем тук и тогава ще стане много неприятно. Много!

— Не ви излъгах! — гневно го стрелна с очи Кале.

Чичо Ейнар пристъпи към него. Момчето се направи, че не вижда протегнатата му ръка.

— Довиждане, господин Велики детективе. Струва ми се, че няма да е зле, ако изоставиш за известно време детективската професия. А може ли да получа шперца си? Предполагам, че ти си го задигнал.

Кале пъхна ръка в джоба си и извади шперца.

— Би било добре и ти да изоставиш някои неща, чичо Ейнар — мрачно подхвърли момчето.

Мъжът се изсмя.

— Сбогом, Андерс! Благодаря за всичко. Довиждане, Ева-Лота, ти си мило момиченце, винаги съм го казвал. Поздрави майка си от мен, ако не успея да я видя.

Той тръгна нагоре по стълбите, последван от другите двама. Пред вратата спря и помаха с ръка.

— Наистина обещавам да пиша на вашите, за да им кажа къде сте. Ако не забравя, разбира се.

Вратата се захлопна след тях с глух звук.

— Грешката е само моя — пръв наруши нетърпимата тишина Кале. — Единствено аз съм виновен. Не биваше да ви забърквам във всичко това. И аз не биваше да се забърквам.

— Грешка или не — обади се Ева-Лота, — как можеше да предвидиш, че ще се стигне дотук.

Отново настъпи тишина. Тишина, изпълнена с безнадеждност. Сякаш светът отвън престана да съществува. Имаше само подземието и заключената му врата.

— Как ме е яд, че Бьорк го нямаше вчера — продума Андерс.

— Не говори за това. Няма смисъл — рече Кале.

Известно време децата мълчаха. В главите и на тримата имаше една-единствена мисъл — всичко се провали. Бижутата изчезнаха. Крадците ще избягат. Но всичко това беше без значение пред факта, че стояха тук затворени без никаква надежда за скорошно измъкване. Самата мисъл за това бе трудно поносима. Ами ако чичо Ейнар наистина не си направи труда да пише на техните? И дори да го стори, колко ли време пътува едно писмо от чужбина дотук? Колко ли време може да издържи човек без храна и вода? Дали пък за крадците не беше по-добре децата да си останат завинаги в това подземие? В другите държави също има полиция. Проговорят ли децата кои са крадците, на чичо Ейнар и приятелите му няма да им е толкова спокойно. Така че много по-сигурно би било те никога да не съобщят онова, което знаят. „Ще пиша на вашите, стига да не забравя“ бяха последните му думи и те прозвучаха доста злокобно.

— Имам три кифлички — обади се Ева-Лота и пъхна ръка в джоба на роклята си.

Това все пак беше някакво успокоение.

— Значи гладната смърт няма да ни сполети днес следобед — рече Андерс. — Остана и половин кофа вода.

Три кифли и половин кофа вода! А после?

— Трябва да викаме за помощ — рече Кале. — Може да ни чуят туристи, дошли да разгледат развалините.

— Ако не бъркам, миналото лято имахме всичко на всичко двама туристи — обади се Андерс. — Цели два месеца след това в града се говореше за това събитие. Така че не виждам защо точно днес ще се появи някой?

Тримата приближиха малката дупка в стената, през която се процеждаше лъч слънчева светлина.

— Едно, две, три — хайде! — изкомандва Андерс.

— Помощ! Помощ!

Тишината, която последва, им се стори още по-страшна отпреди.

— Ходят в Грипсхолм и Алвастра и на други подобни места, ала тук не стъпват.

Нито турист, нито който и да било друг чу техния зов.

Минутите се нижеха една след друга и се превръщаха в часове.

— Как не се сетих да кажа у дома, че отивам към замъка — въздъхна Ева-Лота. — Щяха да дойдат и да ни потърсят.

Тя скри лице в шепите си. Кале преглътна няколко пъти и малко остана да се разплаче. Беше направо непоносимо да седи на едно място и да гледа Ева-Лота в такъв момент. Тази врата… дали пък не можеше да се разбие отвътре? Достатъчен му бе само един поглед, за да се увери в абсурдността на идеята си. Някакъв дребен предмет привлече вниманието му на пода. Наведе се и видя джобното фенерче на чичо Ейнар. Забравил го е. Какъв късмет! Скоро щеше да се стъмни, да стане хладно и бе чудесно да знаеш, че в такъв момент можеш да прогониш мрака за няколко минути. Батерията няма да трае вечно, разбира се, но като си светваш от време на време е по-друго. Може да видиш и колко е часът. Не че имаше голямо значение дали е четири, пет или шест. След време вече нищо нямаше да има значение. Кале усети, че го обзема отчаяние. „Плячка на мрачни мисли“, както пише по книгите. Всичко друго бе по-добро от това, да седиш и да чакаш. Дори да тръгнеш и да изследваш тъмните лабиринти, водещи към вътрешните части на подземието.