Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Вероятно на това в книгите му викат „заплашителна усмивка“ — промърмори Кале под нос, докато разглеждаше лицето на Бледия. Наведе се, за да вижда по-добре, и в този миг, без да иска, прекърши клона. Чичо Ейнар бързо се извърна, за да види откъде идва звукът, и Кале се вцепени.

— Господи! Дано не ме видят! Забележат ли ме, с мен е свършено! Без майтап!

Момчето си даваше сметка, че човек като Бледия няма да се поколебае нито за миг, ако разбере, че на техния разговор през последните десет минути е имало свидетел. За щастие никой от мъжете долу не прояви особен интерес към причината, която го прекъсна. Сега Кале дишаше по-спокойно. Сърцето му сякаш се върна на обичайното си място и заби с нормален ритъм, но минута по-късно момчето зърна нещо, което отново тласна сърцето му в гърлото: по улицата, в посока към къщата, се движеше фигурка с прекалено широки за нея футболни гащета. Оказа се, че това е Ева-Лота. Тя размахваше в ръка мократа си поличка и весело припяваше своята любима песен:

— Дано само не ме види — примоли се почти на глас Кале. — Провикне ли се „Здрасти, Кале“, направо съм труп.

Ева-Лота дойде съвсем до вратата на къщата.

— Ще ме види, няма начин. Непременно ще погледне към наблюдателния ни пост. Господи, как изобщо ми хрумна да се кача тук?

— Здрасти, чичо Ейнар — рече Ева-Лота.

Чичо Ейнар винаги се радваше да види племенницата си, ала възторгът, който този път го обзе, направо не беше за вярване.

— Колко е хубаво, че се връщаш, Ева-Лота — възкликна той. — Тъкмо си мислех, че е време да проверя дали майка ти е готова с вечерята. Хайде да идем да видим какво е положението! Довиждане, момчета! — помаха той с ръка на двамата отвъд портата. — Време е да се прибирам.

— Довиждане, приятелю — измърмори Бледия. — Скоро ще се видим пак, обещавам ти.

Ева-Лота го погледна въпросително.

— Защо не поканиш приятелите си да хапнат с нас? — попита тя като възпитано момиче.

— Няма смисъл. Те днес бързат.

Чичо Ейнар хвана Ева-Лота за ръка.

— Друг път, момиченце — обади се Гадния.

И ето, критичният момент настъпва, помисли си Кале, забелязал, че приятелката му наближава яворовото дърво. Ами сега?

Докато пееше, Ева-Лота просто по навик вдигна очи към клоните на дървото, където бе наблюдателният пост на Бялата роза. Кале срещна ясните й сини очи.

Вече много години Ева-Лота бе участвала във войната между Бялата и Червената роза, както и в множество тежки вражди между бледоликите и индианците. Беше разузнавач на страната на съюзниците през последната Световна война и бе научила две извънредно важни неща — никога да не показва, че е изненадана и да не гъква, щом се налага. Там горе сред клоните се бе спотаил неин съюзник, вдигнал показалец пред устните си. Цялото му същество излъчваше зов: „Моля те, мълчи!“.

— Е, господин Бломквист, какво ще кажете за този забележителен разговор? — Кале се бе проснал по гръб на тревата под крушата в техния двор и ще не ще, трябваше да отговаря на въпросите на въображаемия си събеседник.

— И така — подхвана господин Бломквист — ясно е, че в този случай имаме работа не с един, а с трима мошеници. И ви предупреждавам, млади момко. — Слушателят бе изключително млад и неопитен. — Предупреждавам ви, че много неща ще стават в близко бъдеще. Най-разумно ще е вечер да си стоите у дома. Ще бъдем свидетели на битка на живот и смърт и за онзи, който не си е имал работа с такива отрепки, това ще бъде доста изнервящо.

Самият господин Бломквист познаваше доста добре отрепките и неговата нервна система, естествено, бе съответно калена. Той извади лулата от устата си и продължи:

— Както сам ще се уверите, тези господа, Крук и Редиг, а, да, излишно е да ви казвам, че това не са истинските им имена… Та значи тия двамата без съмнение ще загреят здравата чичо Ейнар. Ейнар Линдерберг или Бране, както понякога се нарича. В интерес на истината животът му е в опасност.

— Каква позиция възнамерявате да заемете лично вие, господин Бломквист? — почтително запита слушателят.

— Тази, която изискват интересите на обществото, младежо, на обществото. Както винаги. Дори и да се наложи да рискувам живота си.

Великият детектив си позволи тъжно да се усмихне. Толкова пъти досега бе рискувал живота си в името на обществото — за него това нямаше да е нещо ново.