Астрид Линдгрен - Кале Детектива

Той стъпи на дъската, последван от Венка. Точно този миг очакваше Андерс. Стрелна се напред със скоростта на мълния и преди Сикстен да успее да стигне на брега, повдигна леко края на дъската. Нищо повече не беше нужно.

— Точно това се случило на фараона, когато се опитал да прекоси Червено море — възторжено извика Ева-Лота на Сикстен, който цопна във водата.

Белите рози се спуснаха към пекарната колкото им държаха краката, докато Сикстен и Венка с гневни викове се мъчеха да излязат на брега. Андерс, Кале и Ева-Лота използваха ценните минути да се барикадират на тавана — внимателно заключиха вратата към стълбището и изтеглиха въжето. Сетне заеха позиция край вдигнатата капандура, очаквайки врага. Появата му бе предизвестена с грозни крясъци.

— Понамокрихте ли се? — попита Кале съчувствено, щом Сикстен изникна в полезрението им.

— Точно толкова, колкото на теб ти е мокро зад ушите — отвърна наперено Сикстен.

— Доброволно ли ще излезете, или да ви издухаме оттам? — викна им Йонте.

— Вероятно ще искате да се качите тук и собственоръчно да ни свалите, а? — обади се и Ева-Лота. — Ще имате ли нещо против, ако сипем малко вряла смола под яките ви?

Много пъти бе пламвала враждата между Бялата и Червената роза в последните години. Ала не би могло да се твърди, че между двете банди съществуваше истинска омраза. Напротив, те си бяха чудесни приятели. А войната обявяваха, за да се забавляват. Нямаше определени правила за провеждането на бойните действия. Едничката цел бе да се ядоса противника колкото е възможно повече и досега почти всичко беше разрешено, с изключение, естествено, на намесата на родители и външни лица. Да завземеш главната квартира на врага, да го шпионираш и изненадваш, да взимаш заложници, да крещиш ужасяващи заплахи, да пишеш обидни писма, да крадеш неговите „тайни документи“ и да си подготвяш такива, та противникът да има какво да търси или да заграбва, да пренасяш уж скришом пред очите на другите най-важни секрети — всичко това бе част от войните на розите.

Засега воините на Бялата роза имаха сериозно предимство и те чудесно го знаеха.

— Бихте ли се поотместили? — любезно попита Андерс. — Дощя ми се да плюна!

Червените рози с гневни подвиквания заобиколиха сградата и се опитаха да отворят вратата към стълбището.

По всичко личеше, че битката е стигнала до задънена улица, но Сикстен бе свикнал да се преборва с трудни ситуации. След като се увери, че е извън полезрението на Белите рози, той даде разпорежданията си.

— Тихо, сега. Скриваме се тук, за да помислят, че сме се отказали и сме си отишли. Аз оставам тук, а вие двамата идете да се скриете в градината и няма да мърдате оттам. Като не ни виждат известно време, ще изпратят съгледвач и ние ще го сгащим от двете страни. Ще го пленим.

Бенка и Йонте се измъкнаха тихичко, а Сикстен се изтегна по гръб под ниския клонак на елшата, готов да чака, колкото се наложи.

Пълната тишина долу предизвика подигравките на ония, които останаха в тавана на фурната. Известно време те сипеха с огромен ентусиазъм иронични подмятания, които след време намаляха, докато накрая съвсем стихнаха. Сикстен посрещна с усмивка репликата на Ева-Лота:

— Страхливи поплювковци, отидоха си! А сега какво ще правим?

На тавана се проведе военен съвет, който реши Ева-Лота да иде на разузнаване. Имаше още една стълба, която водеше надолу, но направо в пекарната. Момичето щеше да се измъкне навън, без да привлече нечие внимание. То се спусна бързешката, грабна няколко бисквити в крачка и изскочи на обляната в слънце поляна. Наоколо не се мяркаше жива душа. Ева-Лота мина с предпазливи стъпки зад ъгъла и тъкмо се готвеше да излезе напред, за да даде на онези, дето я очакваха край капандурата, знак, че всичко е чисто, когато дочу вик, смразяващ кръвта, и Венка и Йонте се хвърлиха връз нея със скоростта на циклон.

— Бързо, да я закараме в нашата щабквартира — извика Сикстен.

Ева-Лота се съпротивляваше като тигрица, но яките юмруци на Венка и Йонте бързо я укротиха. Белите рози се спуснаха по въжето, за да й се притекат на помощ. Но докато Венка и Йонте тътреха момичето към реката, Сикстен остана, за да задържи преследвачите и да даде възможност на другарите си да приберат на сигурно място военнопленничката. Естествено, не можеше да се очаква, че те ще успеят да пренесат мятащата се и ритаща във всички посоки Ева-Лота през подвижния мост. Затова Йонте направо я блъсна във водата и двамата с Венка я последваха.