Астрид Линдгрен - Кале Детектива

„Обикновена рутинна работа!“, рече си той и мушна бележника обратно в джоба си.

Съгласно уговорката войната между Розите избухна на следващия ден. Сикстен намери лист хартия, изпълнен с обиди, смразяващи кръвта. „Аз, Андерс Бенгтсон, предводител на Бялата роза, чиито връзки на обувките не си достоен да развържеш, потвърждавам верността на написаното тук“ се мъдреше най-отдолу. Скърцайки със зъби, Сикстен хукна да търси Бенка и Йонте. Воините на Бялата роза бяха установили своя стан в двора на хлебаря, където очакваха атаката на воините на Червената роза. Кале се бе настанил на високо — между клоните на яворовото дърво, откъдето имаше чудесна видимост към улицата, чак до къщата на пощаджията. Изпълняваше ролята наблюдател не само за каузата на Бялата роза, но и за своята.

— Всъщност нямам време да воювам — бе казал той на Андерс. — Зает съм.

— С какво пък сега? — попита го приятелят му. — Пак ли с някаква криминална драма? Да не би Фредрик с дървения крак отново да се кани да задигне парите, събрани за черквата?

— О, я си дръж устата! — сряза го Кале. Чудесно знаеше, че е напълно безсмислено да се стреми към разбиране у другите. Ето защо се покатери на дървото, за да изпълни и своята задача. Инак безусловното подчинение на предводителя бе едно от железните правила на Бялата роза.

Предимството в случая за Кале бе, че като следеше кога ще се появят враговете от Червената роза, той можеше да държи под око и чичо Ейнар. Тъкмо в този момент оня седеше на терасата и помагаше на леля Миа да чисти ягоди. Е, на всяка десета ягода палеше цигара и започваше да се люлее на стола, за да си отдъхне от „непосилната“ работа. Щом забеляза Ева-Лота да притичва през двора, за да се присъедини към момчетата, той й подвикна някаква закачка.

— Не се ли измори от скучния живот тук? — дочу Кале как леля Миа пита братовчед си. — Защо не се разходиш към центъра, не идеш да поплуваш, не покараш колело или нещо от този сорт? Всяка вечер в хотела има танци, поне там се позабавлявай.

— Благодаря ти, много си мила — отвърна чичо Ейнар. — Но тук в твоята градина, Миа, ми харесва най-много и наистина се чувствам чудесно. Нямам никакво желание да ида където и да било. Искам да възстановя здравето и нервите си. Тук е толкова тихо и спокойно.

— Тихо и спокойно, как не! — промърмори Кале. — Като на змия в мравуняк. Сигурно затова, че му е много спокойно, не може да спи и крие пистолет под възглавницата си.

— Откога всъщност съм у вас? — попита чичо Ейнар. — Дните се изнизват така неусетно, че им изпуснах бройката.

— В съботата, която идва, ще станат две седмици — отговори леля Миа.

— Наистина ли? Не са ли повече? Струва ми се, че съм тук вече близо месец. Е, скоро май ще трябва да си тръгвам.

— Не, още не! — едва не извика Кале. — Първо трябва да разбера защо си тук, спотаен като заек в гъсталак.

Кале бе така ангажиран с разговора на терасата, че напълно забрави за другата си задача — да дебне приближаването на врага. Оживен шепот на улицата долу бързо го върна към задълженията му. Видя как Сикстен, Венка и Йонте се опитват да надзърнат между дъските на оградата. Те явно не го забелязваха там горе, между клоните на дървото.

— Майката на Ева-Лота и някакъв тип седят на терасата — докладва Сикстен. — Значи не можем да влезем през предния вход. Ще заобиколим и ще минем по моста над реката, за да ги изненадаме в гръб.

Червените рози изчезнаха и Кале се спусна бързо долу. Изтича в пекарната, където Андерс и Ева-Лота се развличаха, като се спускаха по въжето, останало от цирковото представление.

— Червените рози са вече тук — провикна се наблюдателят на Бялата роза. — Всеки момент ще прекосят моста.

Онази част от реката, която минаваше през двора на хлебаря, беше широка не повече от метър. Ева-Лота бе опряла в двата бряга широка дъска, която при нужда можеше да играе роля на „подвижен мост“. Не че беше много устойчив, но при положение че притичаш по него бързо и уверено, вероятността да се изтърсиш във водата бе малка. Пък дори и това да се случеше, най-многото бе намокряне на крачолите на панталоните, тъй като реката беше всъщност плитка.

Белите рози бързо прехвърлиха подвижния мост и тутакси се прикриха зад елшовия храсталак на самия бряг. Не се наложи да чакат дълго. С нарастващ ентусиазъм те наблюдаваха как Червените рози пристигат отсреща и предпазливо търсят тайника на враговете си.

— Ето го моста! — радостно възкликна Сикстен. — В атака! Победата е наша!