Астрид Линдгрен - Кале Детектива

Кале и Ева-Лота продължиха да вървят заедно. Внезапно момчето се сети, че бе обещало на майка си да й купи вечерния вестник.

— До утре! — рече той на Ева-Лота и се запъти към будката.

— Вечерните вестници свършиха — сви рамене продавачката. — Я виж дали не е останал някой непродаден брой в хотела.

Пред вратата на хотела Кале срещна полицая Бьорк.

Изпитваше към него искрена професионална симпатия. Кале беше частен детектив, а в класацията частните детективи са няколко ранга по-високо от обикновените полицаи, които често демонстрират пълно неумение да се справят и с най-простите криминални случаи, но при все това Кале усещаше някакво духовно родство с Бьорк. И двамата се бяха заели с нелеката задача да спасят обществото от престъпността. На момчето много му се искаше да попита за някои неща, свързани с неговия проблем. Нямаше никакво съмнение, че великият детектив е свръхталантлив, но самият той не забравяше, че е едва на тринайсет години. Опитваше се, естествено, да омаловажава този факт и по време на своята работа като детектив се виждаше като възрастен и зрял човек със строги пронизващи очи и лула, увиснала в крайчеца на устата му. Мъж, към когото хората се обръщат с „господин Бломквист“, и от когото всички нарушители на закона се боят, но пък обикновените граждани го тачат и ценят. В този момент обаче Кале се чувстваше точно на тринайсет години и бе готов да признае, че полицаят Бьорк в работата си може да се опре на своя голям опит, какъвто на момчето липсваше.

— Здрасти — поздрави полицаят.

— Здрасти — отвърна Кале.

Бьорк проследи с поглед черното волво със стокхолмска регистрация, което спираше пред хотела. Кале застана до полицая, скръстил ръце зад гърба си. Двамата дълго стояха така, потънали в мълчание, и наблюдаваха неколцината пешеходци, които минаваха забързано през площада.

— Господин Бьорк — обади се по едно време Кале. — Ако според вас един човек е мошеник, какво бихте направили?

— Ще го ощипя за носа — добродушно се усмихна полицаят.

— Исках да кажа, ако е извършил престъпление — поясни момчето.

— Ще го арестувам, разбира се.

— Ами ако само го подозирате, но ви липсват нужните доказателства? — не се успокояваше Кале.

— Бих тръгнал по петите му, а от мен отърване няма! — Широка усмивка грейна на лицето на Бьорк. — Виждам, че се опитваш да упражняваш моя занаят, нали? — добродушно попита той.

„Опитвал се“, реагира възмутено и наум Кале. Как пък никой не се отнася сериозно с него!

— Виж какво, Кале, ще отскоча до гарата. Постой тук за малко вместо мен, а? — след тези думи полицаят сякаш се изпари.

Би тръгнал по петите му, повтори си Кале. Но как можеш да вървиш след някой, който не излиза от градината. Чичо Ейнар не предприемаше абсолютно нищо. Или седеше на някой от плетените столове, или крачеше напред-назад като звяр в клетка, при това изисквайки от тримата приятели да го забавляват, та да му минавало по-приятно времето. Не приличаше на отпускар, а по-скоро на човек, който изчаква.

Но какво, ето това не мога да проумея, мислеше си момчето, докато изкачваше стъпалата пред входа на хотела, за да попита при портиера за вестник. В момента оня беше зает, та се наложи Кале да го почака да свърши с група клиенти. Пред администратора на хотела застанаха двама души.

— Можете ли да ми кажете дали тук имате гост на име Бране? — попита единият. — Ейнар Бране.

Администраторът поклати глава.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Двамата непознати си продумаха нещо тихичко, а след това единият, този, дето пръв бе заговорил, отново попита:

— Ами някой на име Линдерберг?

Кале подскочи. Ейнар Линдерберг — ами това беше самият чичо Ейнар. Винаги е приятно, когато можеш да услужиш някому и тъкмо се готвеше да отвори уста и да обясни, че Ейнар Линдерберг е отседнал у господин Лизандър, хлебаря, когато неочаквано се усети и от устните му се отрони само едно „ахм“.

За малко да се проявиш като пълен идиот, укори се той. Нека изчакаме да видим как ще се развият събитията.

— Нямаме гост с това име.

— Разбрах. Предполагам, не знаете и дали има човек с фамилията Бране или Линдерберг, който да е отсядал някъде в града през последните една-две седмици.

Човекът отново поклати глава.

— Е добре, а може ли да наемем една двойна стая?

— Да, заповядайте. Давам ви стая номер трийсет и четири. Сигурен съм, че ще ви хареса. Можете да се нанесете след десет минути. Колко време ще останете?