Астрид Линдгрен - Кале Детектива

Чичо Ейнар продължаваше да спи. Сега едната му ръка лежеше отпусната върху одеялото. Момчето отвъртя капачката на тампона и внимателно, сякаш се готвеше да улови жив въглен, посегна към палеца на заспалия мъж и го опря върху намастилената повърхност.

— Аааа-пффф — хъркаше здравата чичо Ейнар.

А сега хартията. Къде, по дяволите, бе тя? Ето на това му се вика беля! Налице е престъпник с намастилен палец, всичко върви по план, а не може да открие хартията! Ами да, в джоба му. Много внимателно притисна палеца на мъжа в белия лист. Прекрасно! Получил бе отпечатъка и едва ли в този момент имаше някой по-доволен от него. Може би само ако се бе сдобил с бяло мишле, за каквото мечтаеше открай време, щеше да се чувства по-щастлив.

А сега — обратно към перваза на прозореца. Всичко се оказа ужасно просто.

Планът се оказа невероятно удачен, стига леля Миа да не бе такава любителка на цветята. От другата страна на прозореца се мъдреше саксия с мушкато. Кале се надигна внимателно от твърде неудобната си поза и… тряс!

В първия момент момчето помисли, че е станало земетресение или нещо подобно. А всъщност една нищо и никаква саксия се беше счупила, нищо повече.

Той се вцепени, опрял ръце на перваза с гръб към леглото на чичо Ейнар.

Ето сега ще умра, помисли си Кале. И може би така ще е най-добре.

С всяка клетка на тялото си усещаше, долавяше и разбираше, че чичо Ейнар се е събудил. И как няма да се събуди?! Сякаш от прозореца не бе тупнала глинена саксийка, а цял магазин за цветя.

— Горе ръцете! — чу момчето. Хем беше гласът на чичо Ейнар, хем не беше. Звукът му режеше като стомана.

Винаги е по-добре да гледаш опасността в очите. Кале се извърна и на сантиметри от носа си видя дулото на пистолет. В своето въображение многократно си бе представял такъв момент и изобщо не бе трепвал. Представял си бе как с бързо движение щеше да изненада врага, насочил дулото срещу него. „По-спокойно, уважаеми!“ щеше да му каже и ловко да измъкне оръжието от ръката му. Съвсем друго се оказа на практика. Кале се бе плашил много пъти дотогава: и когато кучето на управителя на банката се хвърли връз него на пазара, и когато миналата година пропадна в дупка в леда… но такъв ужасяващ, парализиращ страх не бе изпитвал никога досега.

„Майчице!“, помисли си само.

— Ела насам — заповяда стоманеният глас.

Как това да стане обаче, щом краката му бяха като два омекнали макарона. Все пак направи опит.

— Я, това ти ли си бе, Кале? — Стоманените нотки бяха изчезнали от гласа на чичо Ейнар, който обаче продължаваше да звучи застрашително. — Какво търсиш тук по това време? Отговаряй!

„Помощ, помощ“, мислено се молеше Кале. „Какво да кажа?“

В моменти на отчаяна потребност човек понякога се оказва ужасно находчив. Кале внезапно си спомни, че преди години му се случваше да ходи насън. Кръстосваше из къщата без да се събуди, докато един ден майка му не го заведе на лекар и той му предписа успокоителни.

— Хайде, Кале! Говори! — настояваше чичо Ейнар.

— Как съм дошъл тук ли? — престорено се зачуди момчето. — Наистина, как е възможно? Дали пък отново не съм започнал да ходя насън? Ето, спомних си. Сънувах теб, чичо Ейнар. (Пък то си и беше истина.) Моля те да ме извиниш, че съм дошъл и те събудих.

Чичо Ейнар вече бе прибрал пистолета и потупа момчето по гърба.

— Хайде, хайде, велики детективе! Склонен съм да повярвам, че твоите следователски мераци са причина да ходиш насън. Кажи на майка си да ти даде някакви успокоителни преди да легнеш и ще се почувстваш по-добре. А сега трябва да те изпратя.

Мъжът придружи Кале до вратата. Момчето любезно се поклони за сбогом. Миг по-късно то профуча през процепа в оградата със скоростта на подгонен заек.

— Благодаря ти, Боже мили! — прошепна сетне.

Чувстваше се като току-що спасен корабокрушенец. Краката му се подгъваха от вълнение. Едва-едва се изкачи до стаята си, а когато най-сетне се озова вътре, падна връз леглото и остана така дълго, догдето отново задиша спокойно.

— Благодаря ти, Боже мили! — прошепна момчето за втори път.

Колко опасна се оказа професията на детектива! Някои си мислят, че това е най-обикновена рутинна дейност и нищо повече! И то си е така, но до момента, в който не се наложи да погледнеш в дулото на пистолет. Сега Кале усещаше краката си. Парализиращият страх бе изчезнал. Момчето мушна ръка в джоба на панталоните. Напипа скъпоценното листче хартия. Вече не се боеше. Внимателно изглади с ръка хартийката и я остави в лявото чекмедже на бюрото си. Там на сигурно място вече бе прибрал и шперца, и вестника, и перлата. Дори честита майка, наблюдаваща своите любими рожби, не би могла да има по-доволен вид от Кале в момента, в който оглеждаше своите съкровища. Той старателно заключи чекмеджето и пъхна ключето в джоба. После разтвори бележника си на страницата, отредена за чичо Ейнар. Налагаше се да направи някои допълнения.