Астрид Линдгрен - Кале Детектива

Кале хвърли последен поглед през прозореца на стаята си, преди да си легне. Белите пердета на прозореца отсреща леко се полюшваха от лекия вятър. Там зад тях се намираше чичо Ейнар. Вероятно в този момент той гълташе приспивателното и се канеше да си легне. Кале потри доволно ръце. Как добре се подреждаше всичко! Изобщо нямаше да е трудно. Стотици пъти Ева-Лота, Андерс и той се бяха изкачвали по противопожарната стълба. Последният път беше, когато решиха да си устроят разбойническа бърлога на тавана у Ева-Лота. И щом чичо Ейнар може да слиза по нея, защо пък Кале да не се покатери?

— В два часа ще го сторя, кълна се в живота си — зарече се момчето, мушкайки се в леглото. Миг по-късно то бе заспало дълбоко, но неспокойно: присъни му се, че чичо Ейнар го гони в двора на хлебаря. Кале тичаше с всички сили, но оня го настигаше. Най-сетне сграбчи момчето за врата и ревна:

— Не знаеш ли, че всички детективи трябва да имат тенекиени кутии, завързани за опашките им, та да се чува, когато приближават?

— Но аз нямам опашка! — жално изхленчи Кале.

— Глупости, ами това какво е?

Кале извърна поглед назад и забеляза, че наистина има опашка — почти същата като на Таби.

— Ето как трябва — рече назидателно чичо Ейнар и завърза едно тенеке за крайчеца й. Кале подрипна и отзад се разнесе оглушителен шум. На момчето направо му идеше да се разреве. Какво щяха да си кажат Ева-Лота и Андерс, ако го видеха и чуеха? Никога вече нямаше да играят с него. Кой може да издържи на подобна гюрултия цял ден? А, ето ги и тях. Ева-Лота и Андерс му се хилеха подигравателно.

— Какво да се прави — обади се Андерс. — Такава е участта на всички детективи.

— Наистина ли трябва да ходят с тенекиени кутии на опашките? — простена Кале.

— Абсолютно! — отсече Андерс. — Такъв е законът.

Шумът зад Кале ставаше все по-оглушителен. Кутията тропаше и дрънкаше — господи, как само дрънкаше! Кале се сепна. Будилникът му звънеше пронизително. Момчето бързо натисна копчето. Слава богу, нямаше опашка! За колко много неща бе благодарен в този живот! А сега бързо на работа!

Спусна се към бюрото и измъкна от чекмеджето му намастиления тампон. Пъхна го в джоба си и се огледа за лист хартия. Ето, готово!

Внимателно пое надолу по стълбата, като внимаваше да прескочи онези стъпала, дето скърцаха.

Кале бе страшно развълнуван. Пропъхна се през отвора в оградата, тесен дори за такова слабо момче като него, и постоя малко в двора на хлебаря. Колко беше тихо! А как силно ухаеше люлякът! Ами ябълковите дървета?! През деня всичко бе толкова по-различно. Прозорците на цялата къща тъмнееха. Дори този на чичо Ейнар.

Кале стъпи на противопожарната стълба. Стомахът му тревожно се сви. За първи път изпита страх. Дали пък един отпечатък си заслужаваше всичко това? Та той дори не знаеше дали ще му е нужен? Но чичо Ейнар може да се окаже истински престъпник, а от престъпниците трябва да се снемат отпечатъци. Следователно никакво двоумение. Най-обикновена професионална мярка, убеждаваше себе си великият детектив, докато се катереше полека нагоре.

— Ами ако чичо Ейнар седи на леглото съвършено буден и ме види как надничам вътре? Какво ще му река?

Движенията на момчето станаха малко несигурни.

— Ами, добър вечер, чичо Ейнар. Хубава нощ, нали? Излязох малко да се поразкърша по тази пожарна стълба. — Не, това няма да мине.

Дано леля Миа да му е дала порядъчна доза приспивателно, мислеше си Кале и се стараеше да си вдъхне кураж. И въпреки това, когато се залови за перваза на прозореца на таванската стая, той имаше чувството, че поглежда в гнездо на змии. В стаята беше тъмно, но не чак толкова, че да не се различават предметите в нея. В този момент Кале приличаше на малка и плаха невестулка, готова да побегне при най-лекия шум.

Ето го леглото. Оттам се разнасяше дълбоко и равномерно дишане. С изключителна предпазливост Кале пролази на перваза. На всеки няколко минути спираше, за да се ослуша. Засега всичко изглеждаше спокойно. „Да не би да му е дала отрова за мишки, та така се е вцепенил“, помисли си момчето, легна на пода и със змиеподобно пълзене се запромъква към своята жертва. И това ако е обикновена професионална дейност!

Какъв късмет — дясната ръка на чичо Ейнар беше провиснала от леглото. Трябваше само да я улови и… Мъжът промърмори нещо насън и закри с длан лицето си.

Туп, туп, туп… Кале се огледа да не би някъде в стаята да бумка някаква машина. После се досети, че това всъщност е неговото собствено сърце, което се блъскаше в гърдите му така, сякаш всеки миг щеше да изхвръкне оттам.