Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Как не се сетих? — прошепна Кале. — Ами да! Чичо Ейнар! — Опитал се бе да ги спре да напишат имената си, а после ги е премахнал. Той не желаеше да има каквито и да било улики за това, че са идвали. Ясно като бял ден. Но кога го е направил? Имената бяха тук, когато си тръгваха.

— Ама че съм тъп! — почти на глас изрече Кале. — Снощи, разбира се.

Чичо Ейнар бе излязъл през нощта, за да дойде тук. Нали си купи и фенерче. Само че защо трябваше да прави толкова приготовления заради едни имена. Кале не вярваше, че само тази е била причината. Какъв бе смисълът да ходи и в бараката? Да си вземе молив? Момчето се изсмя саркастично. И все пак се огледа, за да открие и други следи от повторното посещение на чичо Ейнар. Оскъдните слънчеви лъчи, процеждащи се през цепнатините в зида, съвсем не бяха достатъчни, за да проникнат във всички кътчета. Нещо повече, откъде можеше да е сигурен, че чичо Ейнар е бил само в тази част на подземието, където децата бяха надраскали имената си. Та то беше огромно. Тъмните му коридори се разклоняваха във всички посоки. Кале нямаше никакво желание да разширява проучванията си по-нататък под влажните и мрачни сводове. Пък и как, след като не носеше нищо, с което да осветява пътя си.

Едно нещо беше сигурно — чичо Ейнар нямаше да получи шперца си обратно. Момчето изобщо не се поколеба при вземането на това свое решение. Съвестта му може и да не бе съвсем съгласна с него, защото не е редно да се прибира чужда собственост, но той бързо я накара да замлъкне. Защо изобщо му е нужен шперц на този чичо? Кой знае още чии врати щеше да поиска да отвори? Ако подозренията на Кале, че чичо Ейнар е една доста съмнителна личност, се потвърдят, отнемането на шперца му тогава си беше направо благородна постъпка. А пък и изкушението да го задържи бе огромно. Сега вече те тримата с Ева-Лота и Андерс щяха да си имат свое тайно място тук в замъка. Щяха да се разхождат вътре, да се крият, да го изследват. Нищо чудно да успеят да открият и какво бе търсил тук този странен чичо Ейнар.

— Е, това вече решава въпроса! — заключи Кале.

Тъкмо се канеше да си върви, когато погледът му попадна на малко бяло топче, търколило се в подножието на стълбата. Бързо се наведе и го взе. Беше перла. Малка блестяща перла!

Кале лежеше изтегнат по гръб под крушовото дърво. Искаше да помисли, а тази поза бе най-удобната за целта.

— Няма да се учудя, ако перлата е там от времето на стария крал Густав Васа, когато небрежна придворна дама е слязла в мазето за бутилка бира и е загубила перлената си огърлица — разсъждаваше на глас Великият детектив Бломквист. Но възможно ли бе наистина да е така? — Когато решава криминална задача — продължаваше той, вече обърнат настрани, за да погледне в очите въображаемия си събеседник, — човек трябва да обмисли всички възможности. И една от тях е — сега вече Великият детектив удари с юмрук по тревата, — че перлата не може да е там от времето на стария Густав Васа, защото през всичките тези години положително е имало поне още едно момче, което да си е отваряло зъркелите и да я е намерило. Ако перлата е била там и преди, някой бдителен младеж като мен непременно щеше да я види и при посещението ни онзи ден. Пък и нали си спомням колко внимателно оглеждах всяко кътче от пода на мазето. Е, какво толкова… — Кале махна с ръка, за да спре възхитените словоизлияния на своя слушател. — Това са най-обикновени заключения, до които би стигнал всеки. Така или иначе почти стопроцентова е вероятността именно чичо Ейнар да е изтървал перлата по време на среднощното си посещение. Прав ли съм? — Очевидно въображаемият събеседник нямаше възражения, защото Великият детектив продължи: — И сега питам: видял ли е някой чичо Ейнар с перлен гердан? Разхожда ли се той насам-натам, обкичен с диаманти и перли?

Детективът отпусна ръка на земята и самодоволна усмивка леко огъна устните му.

— Не, разбира се! Следователно… — Сега вече слушателят му поглъщаше внимателно всяка негова дума. — Щом чичо Ейнар ръси след себе си перли, имам всички основания да го подозирам. Прав ли съм?

Отсреща отново нямаха възражения.

— Въпреки всичко, не съм човек, който прави заключения по косвени доказателства. Ето защо проблемът ще трябва да се разследва и смея да твърдя, че именно аз съм този, който може да направи това.

При тези думи присъстващите избухнаха в такива хвалебствия за изключителните възможности на Великия детектив, че дори на господин Бломквист му се стори, че малко прекаляват.