Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Заемете места! — провикна се директорът на цирка.

Кале тутакси скочи върху дъската на люлката.

Труден се оказа животът на артистите! Репетиция след репетиция. Юнското слънце напичаше и потта се лееше обилно от челата на „Тримата юнаци, прочутата акробатична трупа на Скандинавия“, както гласяха красиво изписаните афиши, които Ева-Лота бе закачила по оградите наоколо.

— Не искат ли тримата юнаци по една кифличка?

Добродушното лице на господин Лизандър цъфна на прозореца на пекарната и оттам им подаде чиния с още горещи кифлички.

— Благодаря — отговори директорът. — Но може би малко по-късно. Гладните кучета душат най-добре.

— Не съм участвала в нищо по-отвратително — въздъхна Ева-Лота. Пликът с шоколадчета отдавна беше празен, горе-долу така чувстваше и стомаха си момичето след всички премятания и подскачания.

— Наистина мисля, че е време за почивка — обади се Кале и отри потта от челото си.

— Какъв е смисълът да съм директор, щом няма да изпълнявате заповедите ми? — гневно се възпротиви Андерс. — Чудни юнаци сте, няма що! Трябваше да напишете на афиша „Кифлените юнаци“.

— Да, но без лапачка, няма и играчка — припя Ева-Лота и изтича към кухнята, за да донесе ягодов сок. А когато пекарят остави огромната чиния с топли кифлички навън, директорът въздъхна примирено, но тайничко се зарадва, че не го послушаха. Хапна и пийна от сока колкото за двама. У тях рядко печаха кифли, пък и толкова гърла чакаха за залък.

— Баща ти е голяма работа — рече той и захапа поредната кифла.

— Няма друг като него — призна Ева-Лота. — Истински симпатяга, а е и страшно прибран и подреден. Мама казва, че това направо я влудява. За него няма по-противно нещо от чаши за кафе със счупени дръжки. Според него мама, Фрида и аз, се занимаваме само с това да чупим дръжките на чашите. Вчера отиде в магазина и донесе две дузини чаши за кафе, след което взе чукчето и натроши дръжките на всичките. Мама толкова се смя, че я заболя корема. — Момичето си взе още една кифла и додаде: — Той също не харесва чичо Ейнар.

— Дано скоро се омете оттук — подхвърли Андерс с надежда.

— Кой знае — рече Ева-Лота. — Татко казва, че няма нищо против роднините, но щом всички чичовци и лели и всички втори и трети братовчеди на мама не спират да ни посещават, започвал да мечтае за някой самотен далечен затвор.

— Той неслучайно е тук — развълнувано предположи Кале.

— Как не! — ухили се Андерс. — Сигурно си решил, че чичо Ейнар е отговорен за всички убийства от сто години насам, нали?

— Смей се ти! Знам какво говоря.

Андерс и Ева-Лота прихнаха.

„Какво зная всъщност? — помисли си Кале малко по-късно, когато репетицията за деня приключи. — Май нищо конкретно!“

Отново го обзе усещането, че не го разбират. Тогава се сети за шперца. Мигом го завладя особено чувство на вълнение и възбуда. Щом има толкова ценен предмет в джоба си, непременно трябва да го изпробва. Нужна му бе само заключена врата. Защо пък да не опита онази същата, която чичо Ейнар бе отворил? Вратата към подземието на разрушения замък! Не се поколеба и за миг. Хукна натам по улиците и само се молеше да не срещне някой познат, който да го спре или да предложи да го придружи. Щом стигна подножието на хълма, той тичешком продължи и нагоре по тясната криволичеща пътека. По едно време така се запъхтя, че се наложи да спре, за да си поеме дъх. Най-сетне стигна пред заключената врата на подземието. Докато пъхаше тънката метална пластина в дупката, ръката му съвсем леко трепереше. Дали щеше да успее?

В началото мислеше, че няма, но подир няколко опита усети, че ключалката поддава. Той, Кале Бломквист, бе отворил врата с шперц! Ръждясалите панти изскърцаха. Момчето се подвоуми за секунда. Ледени тръпки пролазиха по гърба му при мисълта, че трябва да слезе сам долу, в тъмните влажни подземия. Той, естествено, бе дошъл само да пробва шперца. Ала след като вратата веднъж е отворена, щеше да е тъпо да не слезе пак в мазето. Тръгна по стълбите, изпълнен с огромното задоволство, че е единственото момче в целия град, способно на подобна дързост. На всяка цена още веднъж ще напише името си. Ако някой ден дойдат отново тук с Андерс и Ева-Лота, ще им покаже, че го има на две места. Какво по-добро доказателство, че е бил тук и след тях.

Изведнъж осъзна, че имената им ги няма на стената. Задраскани бяха с толкова много черти, че изобщо не можеше да се разбере какво е било писано отдолу.

— Гръм и мълния! — възкликна на себе си момчето. Дали пък някой древен призрак, обитател на замъка, не се бе опитал да ги заличи, недоволен от тяхното нахалство да го обезпокоят с присъствието си? Кале потрепери. Откъде пък един призрак ще има молив? Не беше възможно. И все пак някой го бе сторил, в това нямаше съмнение.