Астрид Линдгрен - Кале Детектива

— Престани да риташ, защото ще се наложи да те удавя — предупреди я Йонте.

Заплахата изобщо не смути Ева-Лота, тя продължи да раздава ритници и удари и за свое огромно удоволствие успя здравата да ги насини. На брега се водеше не по-малко ожесточена битка и врявата, която се вдигна, бе толкова голяма, че се наложи господин Лизандър да остави за малко тестото си и да излезе, за да види какво става. С бавни крачки той се отправи към реката, от чиито води дъщеря му току-що подаваше мократа си глава. Венка и Йонте виновно я пуснаха и вдигнаха смутени погледи към хлебаря. Дори сражението на брега бе прекратено. Господин Лизандър постоя миг-два, загледан замислено в своята рожба, сетне рече:

— Какво става, Ева-Лота? Не можеш ли да плуваш поне кучешката?

— Мога, разбира се — троснато отвърна момичето. — Плувам всякак!

— Щом казваш… Просто питах. — Хлебарят тактично се оттегли, за да подхване отново работата си.

Главната квартира на Червената роза се помещаваше в гаража в къщата на пощаджията. В момента там нямаше кола и Сикстен бе завзел територията за свои цели. Тук бе прибрал въдиците си, футболната топка, велосипеда и лъка със стрелите, както и цялата секретна документация на Червената роза. Ето къде доведоха и мократа до кости Ева-Лота, на която Сикстен кавалерски предложи да услужи с гащетата си за футбол.

— Бъди благороден спрямо победения, това е моят девиз — не пропусна да отбележи той.

— Глупости! Изобщо не се чувствам победена! — сряза го Ева-Лота. — Всеки момент ще ме спасят. А докато дойдат, може да постреляме с лъка, какво ще кажете?

Мъчителите й нямаха нищо против.

Андерс и Кале седяха на брега на реката и с мрачни лица се съветваха. Страшно ги беше яд, че не успяха да спрат Сикстен, та да могат да го разменят за Ева-Лота.

— Ще се опитам да се промъкна и да разузная — предложи Андерс. — Ти отново се качи на явора и наблюдавай, ако им хрумне да се върнат. Брани главната ни квартира до последна капка кръв! Видиш ли, че вземат надмощие, първо изгори секретните документи!

Кале разбираше, че едва ли ще успее да изпълни докрай всички разпореждания, но си мълчеше.

Чудно място за наблюдения бе това яворово дърво! Настаняваш се удобно на някой чатал, скрит почти изцяло от листата, и спокойно оглеждаш предната част на двора на хлебаря и уличката чак до пресечката й с главната. На Кале много му харесваше да участва в битките, но непрестанно изпитваше известни угризения заради това, че временно е изоставил задълженията си към обществото. Ако не бяха започнали военните действия между Бялата и Червената роза, той щеше да е на наблюдателен пост пред хотела от ранно утро и сега щеше да следва по петите двамината непознати, дето пристигнаха снощи. Тогава най-вероятно щеше да е направил поне една крачка напред в разследването си.

Чичо Ейнар крачеше напред-назад из двора, без да подозира, че го наблюдават от кичестия клон на явора. Всяко негово движение издаваше нервност и напрежение. На лицето му бяха изписани такова нетърпение и раздразнение, че на Кале почти му дожаля.

Дали пък не трябваше да играем с него малко повече, рече си момчето.

Отвъд оградата улицата бе съвършено пуста. Кале отправи поглед към къщата на пощаджията. Именно оттам се очакваше следващата атака. Ала нито една Червена роза не се мяркаше. Момчето обърна очи към другата посока, към Главната улица. Съзря някакви фигури. Това… Охоо… Наистина ли… Ами, да! Оттам наистина се задаваха двамата непознати, как се казваха? Крук и Редиг! Момчето се изпъна като струна. Мъжете наближаваха. Щом стигнаха оградата на хлебаря, те забелязаха чичо Ейнар. Той също ги видя.

Промяната у него беше ужасна: кръвта мигом се смъкна от лицето му. Дори хванат в капан плъх не би изглеждал по-уплашен, направо до смърт, от чичо Ейнар в този момент.

Единият от мъжете извън двора — Бледия, се обади пръв. Гласът му беше невероятно благ и мазен.

— Виж ти! Това не е ли Ейнар? — попита той. — Нашият скъп стар приятел Ейнар!

Кале имаше чувството, че кръвта се вледенява във вените му. Причината беше този глас! Звучеше равно, но в него се прокрадваха някакви отвратителни страховити нотки.

— Не личи да си много радостен от срещата ни, драги приятелю — продължи да мърка равният глас.

Чичо Ейнар впи пръстите на треперещите си ръце в металната решетка на входната врата.

— Че защо? Радвам се — промълви той. — Само дето не ви очаквах.