Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Всъщност и аз не харесвам много твоите ризи — рече Кахун. — Ти печелиш по две хиляди долара на месец и няма защо да носиш подобни боклуци.

— Двойно уиски — обърна се Слийпър към келнера. После каза високо:

— Чичо Сам най-после реши да вдигне лапата си в защита на човечеството.

— Преписа ли втората сцена? — запита Кахун.

— За бога, Кахун! — възкликна Слийпър. — Мислиш ли, че човек би могъл да пише в такова време?

— Аз само така — попитах за всеки случай.

— Кръв! — издекламира Слийпър („Като герой от негова пиеса!“ — помисли си Майкъл.) — Кръв по палмите, кръв по радиоапаратите, кръв по палубите на корабите, а той ме пита за втората сцена! Ние живеем в изключителен момент. Недрата на земята се тресат от грохот. Човешкият род се гърчи, страда и кърви, обхванат от мъчителен кошмар…

— Запази тия думи за финалната сцена — прекъсна го Кахун.

— Остави тези евтини бродуейски шеги — рече ядосано Слийпър, като сви хубавите си гъсти вежди. — Тяхното време мина, Кахун. Завинаги мина. Първата хвърлена бомба вчера разби на прах последния анекдот. Къде е оня свински бут? — Той се огледа нервно, като почукваше с пръсти по масата.

— Хойт каза, че ще закъснее малко — обади се Майкъл. — Но сигурно ще дойде.

— Трябва да се върна в студиото — заяви Слийпър. — Фреди иска да се отбия там следобед. Смятат да правят филм за Хонолулу, с който искат да разбудят американския народ.

— А ти какво мислиш да правиш? — попита Кахун. — Ще имаш ли време да завършиш пиесата?

— Разбира се. Нали ти обещах.

— Да, но то беше, преди да влезем във войната. Предполагах, че може би ще искаш да постъпиш в…

Слийпър изсумтя.

— Какво бих могъл да върша в тая война? Да охранявам някой виадукт в Канзас-сити? — Той отпи голяма глътка от уискито, което келнерът бе сложил пред него. — Човекът на изкуството не е роден за военна униформа. Задачата на такъв човек е да поддържа неугасимия пламък на културата, да разяснява за какво се води войната, да повдига настроението на хората, които се сражават със смъртта. Всичко останало е сантименталност. В Русия за човека на изкуството няма място във войската. Властта там казва: „Вашата работа е да пишете, да рисувате и композирате.“ Страна, в която управляват хора със здрав ум, не хвърля своите национални съкровища на бойните линии. Какво бихте помислили, ако французите пратят „Мона Лиза“ и „Автопортрет“ от Сезан на линията Мажино? Ще речете, че са се побъркали, нали?

— Разбира се — съгласи се Майкъл, защото Слийпър бе втренчил в него сърдития си поглед.

— Е добре! — извика Слийпър. — За какъв дявол тогава трябва да пратим на фронта един нов Сезан или един нов да Винчи? Дори немците не пращат на бойните линии своите артисти! Боже мой, колко са ми дотегнали тия разговори. — Той допи уискито си и ядосано огледа залата. — Не мога повече да чакам тоя свински бут, който вечно закъснява. Ще си поръчам обед.

— Фарни би могъл да ти намери две нашивки за флотата — подхвърли леко усмихнат Кахун.

— Дявол го взел тоя Фарни! — възкликна Слийпър. — Тоя сводник и провокатор… — И поръча на келнера: — Шунка с яйца, аспержи с холандски сос и двойно уиски.

Хойт влезе в момента, когато Слийпър говореше на келнера, и се приближи бързо към масата, като по пътя успя да се ръкува само с пет души.

— Моля да ме извините, стари приятелю — рече той, като седна на тапицираната със зелена кожа скамейка. — Съжалявам, че закъснях.

— Защо, дявол го взел, никога не идвате навреме? — попита войнствено Слийпър. — Не вярвам това да се харесва много на вашите почитатели.

— Днес в студиото беше истинска лудница, стари приятелю — отвърна Хойт. — Просто не можах да се измъкна. — Той говореше с твърд английски акцент, който не се бе променил никак през седемте години живот в Съединените щати. Хойт беше взел американско поданство още в началото на войната, но си беше останал все същият елегантен, хубав и даровит млад човек, роден в покрайнините на Бристол и получил шлифовка в Пел Мел в Лондон, какъвто през 1934 година беше слязъл от парахода на американска земя. Сега Хойт изглеждаше разсеян и възбуден и си избра съвсем лек обед. Алкохол не поръча, защото следобед му предстоеше усилена работа. Играеше ролята на командир на английска ескадрила и трябваше да се снима в близък план в една трудна сцена с горящ самолет над Ламанша, обстрелван с халосни патрони.

Обедът мина в натегната атмосфера. Хойт бе обещал на Кахун да препрочете пиесата в края на седмицата и сега да даде окончателен отговор дали ще играе в нея. Той беше добър актьор, подхождаше много за тая роля, и ако откажеше, щеше да бъде трудно да се намери друг. Слийпър пиеше намръщен чаша след чаша двойно уиски, а Кахун побутваше отегчено храната в чинията си. До една маса на другия край на залата Майкъл забеляза Лора в компания с две жени и й кимна хладно. За първи път я виждаше след развода. „Осемдесетте долара седмично няма да й стигнат за дълго — помисли си Майкъл, — ако сама си плаща обедите в такива ресторанти!“ Той се ядоса на нейната разточителност, но в следващия миг изпита раздразнение към самия себе си — какво го интересуваше всичко това! Тя изглеждаше много добре и той просто не можеше да повярва, че някога му е принадлежала и че е изпитвал ненавист към нея. „Ето още един човек — тъжно си помисли Майкъл, — който кара сърцето ми да се свива печално, когато го срещна.“