Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Майкъл — продума нежно Лора, като го наблюдаваше с лека усмивка над ръба на чашата си, — какво ще правиш тая нощ?

Майкъл отвърна поглед от сержанта.

— Ще работя — отвърна той. — Свърши ли уискито си? Трябва да си тръгна.

Навярно все някак си щеше да се търпи, ако нямаше вятър. Християн се размърда тежко под одеялото и облиза пясъка по напуканите си устни. Вятърът вдигаше пясъка от заоблените каменисти хребети и го запращаше злобно в очите, гърлото и дори в дробовете.

Християн се надигна бавно и седна, като притискаше одеялото около себе си. Зазоряваше се вече, но пустинята все още беше скована от хапливия нощен хлад. Зъбите му затракаха от студ и той се опита да се постопли, като раздвижи непохватно ръце и крака.

Някои от войниците продължаваха да спят. Християн ги погледна втренчено с удивление и омраза. Харденбург и петима войници лежаха под самия хребет. Подал предпазливо глава над назъбеното било, лейтенантът разглеждаше внимателно през бинокъла си неприятелския конвой. Той беше облечен в дълъг плътен шинел, но личеше ясно, че цялото му тяло е напрегнато като струна. „Дявол да го вземе! — мислено изруга Християн. — Нима тоя човек никога не спи? Колко хубаво ще бъде, ако сега го убият.“

С наслада се залови за тая мисъл, но след миг въздъхна. Не, това беше невъзможно. Всички можеха да паднат убити тая сутрин, само не и Харденбург. Достатъчно бе да го погледнеш, за да разбереш, че той ще остане жив през цялата война.

Химлер, който лежеше до Харденбург под прикритието на възвишението, се смъкна предпазливо надолу, като внимаваше да не вдига прах, събуди спящите и им прошепна нещо. Войниците се раздвижиха бавно и внимателно, като хора в тъмна стая, натъпкана с крехки стъклени съдове.

После Химлер пропълзя до Християн и седна до него с прибрани колене.

— Вика те — прошепна той, макар че англичаните се намираха на триста метра от тях.

— Добре — отвърна Християн, без да мръдне.

— Ще направи така, че всички да ни избият — добави Химлер. Той беше отслабнал много, лицето му изглеждаше загрубяло под четинестата брада, а в погледа му се четеше отчаяние и мъка. Беше престанал да се държи като шут и да забавлява офицерите с шеги още от момента, когато първият снаряд бе прелетял над главите им преди три месеца пред Бардия. Сякаш след пристигането им в Африка в тялото на подофицера се бе заселил друг човек, може би някой негов братовчед — измъчен и слаб, — а духът на предишния добродушен веселяк се бе приютил в някакво потайно убежище в Европа и чакаше спокойно завръщането на Химлер, за да го завладее отново.

— Погледни го — лежи си там, наблюдава томитата 19 19 Томи — английски войник (разг.). и си тананика нещо — отново зашепна Химлер.

— Какво, тананика ли си? — Християн разтърси глава, за да прогони съня си.

— Да, тананика и се усмихва. Цяла нощ не е мигнал. От момента, в който конвоят се установи на лагер миналата нощ, той лежи, не сваля бинокъла от тях и само се усмихва. — Химлер погледна мрачно към лейтенанта. — Не пожела да ги нападнем снощи. О, не — това щяло да бъде съвсем лесно! Бои се, че някой от томитата можел да се измъкне. Трябваше да лежим тука цели десет часа, докато се съмне, за да ги избием до крак. Разбираш ли, тогава докладът му щял да бъде безупречен! — Химлер гневно плю върху пясъка, който непрекъснато се разнасяше от едно място на друго. — Ще направи така, че всички да ни избият, помни ми думите.

— Колко са англичаните? — попита Християн. Той най-после отхвърли одеялото и като потръпна от студа, вдигна грижливо завития си автомат.

— Осемдесет — шепнешком отвърна Химлер, оглеждайки се наоколо с гневно лице. — А ние сме тринайсет. Тринайсет! Само един кучи син като него може да тръгне на разузнаване с тринайсет човека. Не дванайсет, не четиринайсет, не…

— Станали ли са вече? — прекъсна го Християн.

— Да. Навсякъде са поставили часови. Цяло чудо е, че още не са ни забелязали.

— Какво чака още? — Християн погледна към лейтенанта, легнал под самия хребет в позата на притаен звяр.

— Попитай го — изръмжа Химлер. — Може би чака Ромел да дойде лично, за да наблюдава нападението и след закуска да му връчи орден.

Лейтенантът се смъкна в подножието на хребета и нетърпеливо махна на Християн, който запълзя бавно към него, последван от Химлер.

— Решил е сам да нагласи минохвъргачката — измърмори Химлер. — Не се доверява на мене, не съм бил достатъчно подготвен! Цяла нощ пълзя напред-назад и бърника подемния механизъм. Ей богу, ако го прегледа някой доктор, сигурно веднага ще му надене усмирителна риза.