Ирвин Шоу - Младите лъвове

Хойт обърса с кърпичка изпотеното си чело и се огледа тревожно, за да види колцина от съседните маси са чули тая жлъчна тирада.

— Боже мой — продума той, — нямате представа колко трудно е през тия дни да бъдеш англичанин. Навсякъде неврастеници и налудничави хора: човек просто не смее да отвори уста… — И ставайки, добави: — Надявам се, че ще ме извините, но трябва веднага да се върна в студиото.

— Разбира се — отвърна Кахун.

— Страшно съжалявам, че не мога да участвам в пиесата, но вие сами виждате какво е положението.

— Да — успокои го Кахун.

— Всичко хубаво.

— Довиждане — рече Кахун с безстрастно лице.

Двамата с Майкъл наблюдаваха мълчаливо хубаво очертания гръб на артиста, който получаваше по седем хиляди и петстотин долара седмично. Хойт мина край бара и край защитника на Крит, забързан към студиото „Парамаунт“, където на десетина мили от един холивудски Дувър го очакваше запаленият самолет-макет на фона на няколко изкуствени облака.

— Ако нямах язва, сега навярно щях да я получа — рече с въздишка Кахун и поиска сметката от келнера.

В този момент Майкъл забеляза, че Лора се приближава към тяхната маса. Той наведе глава и се зае усърдно да разглежда чинията си, но Лора се спря пред него.

— Покани ме да седна — рече тя.

Майкъл я погледна равнодушно, но Кахун се усмихна и каза:

— Здравей, Лора. Няма ли да ни направиш компания?

Лора се настани срещу бившия си съпруг.

— Всъщност аз трябва вече да си вървя — добави Кахун, преди Майкъл да успее да възрази нещо, плати сметката и стана. — До тая вечер, драги — рече той и тръгна бавно към изхода. Майкъл го изпрати с поглед.

— Би могъл да бъдеш и по-учтив — подхвърли Лора. — Фактът, че сме разведени, не ни пречи да останем приятели.

Майкъл погледна втренчено сержанта, който пиеше при бара. Тоя човек бе наблюдавал Лора, докато тя прекосяваше залата и сега я гледаше с нескрито желание.

— Не съм голям привърженик на така наречените приятелски разводи — рече Майкъл. — Ако хората решат да се развеждат, между тях не може да има никакво приятелство.

Клепките на Лора трепнаха. „О, господи — помисли си Майкъл, — все още не е отвикнала да плаче за щяло и не щяло.“

— Дойдох само за да те предупредя — каза Лора с колеблив глас.

— Да ме предупредиш — за какво? — попита изненадан Майкъл.

— Да не извършиш някоя неразумна постъпка. Говоря с оглед на войната.

— Нямам подобно намерение.

— Предполагам, че би могъл да ми предложиш нещо за пиене — рече тихо Лора.

— Келнер, две уиски със сода — поръча Майкъл.

— Чух, че си бил в града.

— Така ли? — Майкъл отново погледна втренчено сержанта, който все още не сваляше очи от Лора.

— Надявах се, че ще ми се обадиш.

„Тия жени! — каза си Майкъл. — Играят си с чувствата като истински акробати. Не успеят ли да уловят халките, падат от високо и веднага скачат на крака, читави и здрави!“

— Бях много зает — рече той. — Как вървят твоите работи?

— Не мога да се оплача. Сега ми правят пробни снимки във „Фокс“.

— Желая ти успех.

— Благодаря — отвърна Лора!

Сержантът при бара се извърна, за да може да наблюдава Лора, без да извива врата си. В строгата си черна рокля и мъничката шапка, бутната към тила, тя наистина изглеждаше очарователна и Майкъл не обвиняваше младежа, че я оглежда така. На неговото лице се четеше израз на самотност, обърканост и потиснато желание — израз, който се подчертаваше още повече от военната му униформа.

„Ето един човек, увлечен от водовъртежа на войната — каза си Майкъл, — когото може би утре ще пратят да умре на някой незнаен, покрит с джунгли остров, или пък да гние месец след месец, година след година в някой забравен от бога гарнизон, където никога не стъпва женски крак. Навярно той не познава в града нито едно момиче, а ето че тук, в тоя луксозен ресторант, открива някакъв цивилен само малко по-възрастен от него в компания с красива жена… Може би въпреки своя израз на обърканост и печал, този човек си представя как аз безгрижно пиянствам из скъпите барове с различни жени, как се любя с тях върху чисти бели чаршафи, докато той се облива в пот, плаче и умира далеч от родна земя…“

През ума на Майкъл мина налудничавата мисъл да отиде при сержанта и да му каже: „Чуйте, аз отгатвам какво се върти в главата ви, но вие много грешите. Аз нямам намерение да спя с тази жена, нито тая, нито която и да било друга нощ. Ако зависеше от мен, довечера бих я изпратил при вас. Кълна ви се.“ Но той не можеше да направи подобно нещо. Можеше само да седи на мястото си, изпълнен с чувство за някаква вина, сякаш бе получил награда, спечелена от друг. Той знаеше, че случайната среща с тая прелестна жена, негова бивша съпруга, ще вгорчи още повече живота му; всеки път, когато изобщо влезе в ресторант с момиче и забележи самотен войник, ще се почувства виновен; че всеки път, когато се докосне с копнеж и нежност до някоя жена, ще изпита чувство, че неговата ласка е била купена с чужда кръв.