Ирвин Шоу - Младите лъвове

— По-живо, по-живо! — хрипкаво зашепна Харденбург. Приближавайки се, Християн забеляза, че очите на лейтенанта блестят от задоволство. Той не се беше бръснал, а фуражката му бе покрита с пясък, но изглеждаше необикновено свеж, сякаш бе спал непробудно поне десет дена.

— За една минута всички да са по местата си — нареди Харденбург. — Без моя заповед никой да не мърда. Огън ще се открие с минохвъргачката по знак, който ще дам оттука.

Застанал на ръце и крака, Християн кимна глава.

— Щом сигнализирам, ще вдигнете веднага двете картечници ей тук, на тоя хребет, и заедно със стрелците ще поддържате непрекъснат огън, докато дам отбой. Ясно?

— Да, господин лейтенант — шепнешком отвърна Християн.

— Коригирането на стрелбата на минохвъргачката ще ръководя лично аз. Минохвъргачите да не откъсват очи от мене. Разбрахте ли?

— Да, господин лейтенант, — отговори Християн. — А кога ще открием огън?

— Когато намеря за добре. Хайде, обходете хората, проверете дали всичко е наред и се върнете при мен.

— Разбрано, господин лейтенант.

Християн и Химлер се обърнаха и запълзяха към минохвъргачката, зад която край струпаните снаряди се бяха стаили стрелците.

— Ако тоя мръсник получи куршум в задника си, аз ще умра със спокойно сърце — измърмори Химлер.

— Млъкни! — смъмри го Християн, защото нервността на Химлер започваше да действа и на самия него. — Гледай си работата. И остави лейтенанта да се грижи за себе си.

— Никой не мисли за мене — тросна се Химлер. — И никой не може да каже, че не си гледам работата.

— Не съм казал такова нещо.

— Да, но се канеше да го кажеш — продължи Химлер, доволен да поспори с тоя безопасен противник и за миг да отклони мисълта си от осемдесетте англичани, които се намираха само на триста метра от тях.

— Затваряй си устата — сряза го Християн и се обърна към минохвъргачите, които трепереха от студ. Единият от тях — новакът Шопер — непрекъснато кривеше лицето си в нервна прозявка. Но, общо взето, хората бяха готови. Християн им предаде нарежданията на лейтенанта и като внимаваше да не вдига прах, запълзя нататък към десния край на възвишението, където бяха тримата картечари.

И тука хората бяха готови. Нощното бдение в непосредствена близост с противника отвъд голия хребет очевидно се беше отразило на всички. Двете патрулни коли и гъсеничният камион стояха едва прикрити зад малкото възвишение. Ако се появеше някой подранил английски самолет и се спуснеше да разузнае местността, щяха да ги избият до крак. Хората се взираха нервно, както предишния ден, в ясното безкрайно небе, озарено сега от нарастващата светлина. За щастие слънцето се намираше зад гърба им, ослепително и ниско на хоризонта, и за още един час англичаните от лагера трудно можеха да ги открият на фона на такава ярка светлина.

През последните пет седмици Харденбург предприемаше вече трето разузнаване дълбоко в английските позиции и Християн не се съмняваше, че лейтенантът сам предлага услугите си в щаба на дружината за подобни задачи. Тук, при края на десния фланг на постоянно менящите се бойни линии, в безводната и без пътища пустиня, покрита с оскъдни храсти, войсковите части бяха съвсем малочислени. Имаше само отделни постове, между които се движеха предимно патрули от двете страни — за разлика от крайбрежието, където имаше важен стратегически път и водоснабдителни пунктове и където бяха събрани големи войскови единици, а артилерийската стрелба и въздушните нападения не спираха ни денем, ни нощем.

Тук, над пустинята, висеше потискащо мълчание, някакво предчувствие за близка катастрофа.

„В известни отношения миналата война е била за предпочитане — мислеше си Християн. — Наистина касапницата из окопите е била ужасна, но всичко е било някак си по-организирано. Човек редовно е получавал храна, чувствал е, че всичко се върши съгласно някакъв разумен порядък и опасностите са идвали по установен и известен път. В окопа войникът не е бил безпомощна играчка в ръцете на такива смахнати търсачи на слава като тоя — продължаваше да разсъждава той, като пълзеше бавно към Харденбург, който отново стоеше прилепен до горната част на хребета и гледаше над него през бинокъла си. — В шейсета година този маниак сигурно щеше да стане началник на немския генерален щаб. Бог да пази тогава немския войник!“

Християн се отпусна предпазливо на пясъка, без да вдига глава над хребета. Листата на мършавите храсталаци, които бяха пуснали корени в каменистата почва, издаваха някакъв слаб възкисел мирис.