Ирвин Шоу - Младите лъвове

Кахун беше мълчалив и разсеян и Майкъл разбра, че пак се е обадила язвата му. Въпреки това режисьорът настоя „да пийнат по едно“, преди да седнат на маса. Майкъл за първи път виждаше Кахун да пие алкохол.

Те седнаха в едно от сепаретата в очакване на Милтън Слийпър, автора на пиесата, над която Кахун работеше сега, и на киноартиста Кърби Хойт, когото режисьорът се надяваше да привлече за постановката.

— Това е една от най-неприятните особености на тоя град — изръмжа Кахун. — Тук всички са свикнали да разискват делови въпроси по време на обяд. И бръснарят не ще те обръсне, преди да си напълни търбуха.

В залата влезе усмихнат Фарни и се отправи с ленива царствена походка към сепаретата, като се усмихваше и ръкуваше ту с един, ту с друг. Той беше импресарио на сто и петдесет от най-високоплатените артисти, сценаристи и режисьори в Холивуд и този ресторант представляваше за него нещо като лично кралско владение, а времето за обед — тържествен час за аудиенции. Фарни познаваше добре Майкъл и неведнъж му бе предлагал да се заеме сериозно с режисьорска работа, като му обещаваше слава и богатство.

— Здравейте! — рече Фарни, като се ръкува с тях и се усмихна с добродушна наглост, която — той бе разбрал това — правеше силно впечатление на хората и ги караше да плащат на клиентите му повече, отколкото смятаха първоначално. — Е, как ви харесва това, което става? — попита той с такъв тон, сякаш войната беше негова лична филмова постановка, с която се гордееше особено много.

— За първи път участвам в такава очарователна малка войничка — отговори в същия тон Майкъл.

— На колко години сте, Уитикър? — Фарни изпитателно го погледна.

— На тридесет и три.

— Ако желаете, бих могъл да ви снабдя с две нашивки, във флотата. В отдела по печата. Информация за радиото. Искате ли?

— Господи! — възкликна Кахун. — Нима и флотата си има свои импресарии?

— Имам един приятел, капитан — рече Фарни, без да се обиди. — Е, какво ще кажете? — обърна се той отново към Майкъл.

— Още не — отговори Майкъл. — Налага се да почакам два-три месеца.

— След три месеца — ухили се Фарни и погледна две блестящи хубавици в съседното сепаре, — след три месеца вие вече ще се разхождате в градините на Йокохама!

— Откровено казано — Майкъл се помъчи думите му да прозвучат съвсем простичко, — аз искам да постъпя във войската като редник.

— Не ставайте глупак — рече Фарни. — Какво ви е прихванало?

— Това е дълга история — каза смутено Майкъл, схванал, че все пак се е държал предвзето. — Друг път ще ви я разправя.

— Знаете ли какво представлява редникът в армията? — усмихна се широко Фарни. — Един обикновен котлет и нищо повече, шепа кълцано месо с мъничко тлъстинка. Е хайде, воювайте със здраве! — Той им помаха с ръка и продължи нататък край сепаретата, от които постоянно го поздравяваше ту един, ту друг от посетителите.

Кахун наблюдаваше замислен двама комици, които си пробиваха път към бара, като се смееха високо и се ръкуваха почти с всички.

— Какъв град! — продума той. — С удоволствие бих дал на японското главно командване петстотин долара и по два билета за всички мои премиери, ако нареди още утре да го бомбардират. — И добави, без да погледне събеседника си: — Майк, бих искал да ти кажа нещо, макар че то може да ти прозвучи много егоистично.

— Говори.

— Не постъпвай във войската, преди да свършим тая постановка. Много съм уморен, за да работя самичък. А ти участваш в нея от самото начало. Слийпър е ужасен мошеник, но тоя път е написал хубава пиеса.

— Не се безпокой — меко отвърна Майкъл и си помисли гузно, че в името на приятелството е намерил благовиден предлог да се отърве от войната за още един сезон. — Няма да те оставя.

— Армията ще мине и без тебе още два месеца — добави Кахун. — Всъщност ние и без това ще спечелим войната.

Той млъкна, защото забеляза Слийпър, който се приближаваше към тяхното сепаре. Бе облечен като преуспял млад писател в тъмносиня работна блуза с кривната настрана връзка. Той беше хубав, едър и арогантен човек, който преди няколко години бе написал две остри и вълнуващи пиеси за живота на работническата класа. Слийпър седна, без да им подаде ръка.

— Господи! — изръмжа той. — Защо трябва да се срещаме в такова ужасно място?

— Срещата ни беше определена от твоята секретарка — меко рече Кахун.

— Моята секретарка има две амбиции: да спи с един унгарски режисьор от студията „Универсал“ и да направи от мене джентълмен. Тя е от тоя тип момичета, които винаги намират кусур на ризите ти. Познавате ли тоя вид жени?