Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майкъл затвори прозореца и започна да се бръсне, като през цялото време се мъчеше да реши какво да предприеме занапред. В Калифорния беше дошъл заедно с Томъс Кахун, който се опитваше да събере артисти за една нова театрална постановка. Същевременно те бяха преговаряли с драматурга Милтън Слийпър, за да внесат известни изменения в неговата пиеса. Слийпър можеше да се занимава с пиесата си само нощем, защото през деня работеше като сценарист в киностудията „Братя Уорнър“. „Изкуството — казваше иронично Кахун — се намира в голям разцвет през двадесетия век. Гьоте, Чехов и Ибсен са се потили над своите пиеси по цели дни, а Милтън Слийпър работи над творбите си само през нощта!“

„Струва ми се — мислеше си Майкъл, докато прекарваше бръснача по страните си, — че когато родината воюва, човек би трябвало да изпитва нужда да извърши нещо крайно решително и голямо. Например да нарами карабината или да постъпи във военната флота, или да скочи в самолета и да прелети поне пет хиляди мили, или пък да се спусне с парашут в столицата на врага…“

Но Кахун имаше нужда от него, за да поставят пиесата. При това — нямаше защо да си криви душата — той се нуждаеше от пари. Ако отиде в армията сега, родителите му навярно ще гладуват, а трябваше да плаща и издръжката на Лора. Този път Кахун му бе обещал и процент от сбора. Наистина тоя процент не беше голям, но ако пиесата се харесаше, на публиката, за година-две би могъл да получи доста пари. Може би войната нямаше да продължи дълго и тия пари щяха да му стигнат. Ако пък пиесата имаше изключителен успех, да речем, като „Ирландската роза на Ейби“ или „Тютюнев път“, то войната можеше, ако ще, да продължава безкрайно. Все пак беше ужасно дори да допусне, че тая война би могла да продължи толкова дълго, колкото се играеше „Тютюнев път“.

Жалко наистина, че нямаше сега пари. Толкова хубаво би било — след като бе узнал за началото на войната — да отиде в най-близкия наборен пункт и да се запише доброволец в армията. Човек би могъл цял живот да си спомня с гордост такъв решителен и недвусмислен жест. Но той имаше в банката само шестстотин долара, финансовите агенти търсеха от него подоходен данък още за 1939 година, а Лора беше проявила необикновена алчност по време на развода. Той трябваше да й плаща пожизнено (освен ако се омъжеше отново) по осемдесет долара седмично, а при това тя бе измъкнала всичките му налични пари от банковата му сметка в Ню Йорк. Интересно е да се узнае дали човек плаща издръжка, ако постъпи в армията! Може би в окопите някъде в Азия ще припълзи военната полиция и потупвайки го по рамото, ще каже: „Тръгвай с нас, войниче, отдавна те търсим!“ Майкъл си спомни един епизод от предишната война, който негов приятел англичанин му бе разправил. На третия ден от битката при Сома, когато почти цялата рота била избита и нямало никакви изгледи за помощ, приятелят му получил писмо. С разтреперани ръце и почти разплакан, човекът го отворил и в него намерил… съобщение от данъчните власти. „Многократно ви уведомяваме вече, че дължите тринадесет лири и седем шилинга за фискалната 1914 година. Длъжни сме да ви предупредим, че това е последно напомняне. Ако в най-скоро време не погасите задължението си, ще пристъпим към съдебни мерки.“ Целият изкалян, оглушен от артилерийската стрелба, с хлътнали очи и разкъсана униформа, англичанинът — едва ли не единственият оцелял от ротата — старателно написал напреко на листа: „Елате да си ги получите. Военното министерство с удоволствие ще ви даде моя адрес!“ След това подал плика на ротния писар да го изпрати при първа възможност и се обърнал отново срещу напиращите немци.

Обличайки се, Майкъл се опита да отклони мисълта си в друга насока. Имаше нещо твърде безславно наистина в такова знаменателно утро да седиш с натежала от снощното пиянство глава в тая безвкусно мебелирана и драпирана с розов шифон стая, подредена като холандски публичен дом, и да размишляваш унило върху материалното си положение като уплашен счетоводител, който е задигнал петдесет долара от касата и сега не знае как да ги върне, преди да пристигнат финансовите ревизори. Хората, които стояха зад оръдията си там, в Хонолулу, бяха навярно по-зле материално и от самия него, но тая сутрин сигурно не се тревожеха за това. И все пак би било неразумно да отиде веднага в наборния пункт и да се запише във войската. Изглеждаше жалко, но беше факт, че патриотизмът, както почти всички други благородни прояви, беше по-достъпен за богатите хора.