Ирвин Шоу - Младите лъвове

Преди да се дооблече, Майкъл чу, че в съседната стая влезе негърът прислужник и се залови шумно да подрежда бутилките на бюфета. „Обявяването на войната не го е променило никак — помисли си Майкъл — и не му пречи да краде от джина!“

Завърза връзката си и влезе в дневната стая. Прислужникът чистеше килима с прахосмукачка. Беше застанал в средата на стаята с втренчени в тавана очи и тикаше небрежно със замах прахосмукачката в различни посоки. Във въздуха се носеше силен мирис на джин и негърът се олюляваше леко.

— Добро утро, Брус — поздрави го любезно Майкъл. — Как се чувстваш?

— Добро утро, мистър Уитикър — унесено отвърна Брус. — Чувствам се както обикновено.

— Ще те вземат ли в армията? — попита Майкъл.

— Мене ли? — Брус изключи прахосмукачката и поклати глава. — Всеки друг, но не и стария Брус. Ако кажат: „Хайде, братко, в казармата!“, Брус няма да отиде. Стар човек съм аз, пък имам и ревматизъм. Но и да бях млад като жребче и силен като лъв, пак нямаше да участвам в тая война. В следващата — може, но не и в тая. Не, сър!

Майкъл неволно отстъпи, защото в своята възбуда Брус залитна към него и го лъхна с пиянския си дъх. Той винаги се чувстваше смутен и някак си виновен в присъствие на чернокожи и никога не можеше да разговаря простичко и естествено с тях.

— Не, сър — добави Брус, като продължаваше да се олюлява, — в тая война аз няма да участвам, ако ще да ми дадат пушка от чисто сребро и шпори от чисто злато. Както е казано в Стария завет, тая война е нечестива и аз няма да вдигна ръка, за да причиня болка на своя ближен.

— Но, Брус, на фронта убиват американци — рече Майкъл. Той смяташе, че в ден като днешния човек е длъжен да разисква този въпрос с хората около себе си и сега се опитваше да се изразява с най-прости думи, които биха проникнали в помътеното съзнание на негъра.

— Може и да убиват. Самият аз не съм видял и не твърдя обратното. Зная само онова, което пишат вестниците на белите. Може би японците наистина убиват американци, ако са ги предизвикали. Може би японците са искали да влязат в някой хотел, а белите са казали, че в него няма място за жълти; тогава жълтите са се ядосали и накрая са рекли: „Щом белите не ни пускат, хайде да вземем насила хотела!“ Не, сър… — Брус енергично прекара четката два пъти по килима и отново се облегна на прахосмукачката. — Тая война не е за мене. Виж, следващата — това е друго нещо.

— И кога ще бъде според тебе следващата война? — попита Майкъл.

— През хиляда деветстотин петдесет и шеста — отговори Брус, без да се замисли. — В Армагедон 17 17 Мястото, където според библията ще стане битката между доброто и злото. . Войната на расите. Цветните против белите. — И негърът с пиянска набожност погледна към тавана. — Тогава аз още първия ден ще се представя в наборното бюро и ще кажа на цветнокожия генерал: „Генерале, поставям на ваше разположение своята силна десница!“

„Калифорния! — помисли си смутено Майкъл. — Само в Калифорния можеш да срещнеш такива хора.“

И той излезе, оставяйки негъра потънал в мрачни мисли, облегнат така върху дръжката на прахосмукачката в центъра на стаята.

Отсреща на улицата върху един издигнат незастроен участък два военни камиона бяха стоварили зенитно оръдие и група войници с каски, които сега копаеха земята. И оръдието, което бе насочило дългото си, покрито с калъф тяло към небето, и войниците, които работеха с такова усърдие, сякаш се намираха вече под огън, се сториха на Майкъл нелепи и смешни. Навярно и това беше типично само за Калифорния. Едва ли в други части на страната армията разиграваше подобни мелодраматични спектакли. Както на повечето американци, войниците и пушките се струваха на Майкъл като принадлежности на някаква скучна игра за възрастни, а не като елементи от реалния свят. Оръдието пък стърчеше смешно между проснатото на тел понеделнишко пране на някаква жена — сутиени, копринени чорапи и колани-гащета — и задната врата на едно бунгало в испански стил, на чийто праг все още се мъдреше бутилката с мляко.

Майкъл тръгна по булевард Уилшиър към кафенето, където обикновено закусваше. Пред входа на една банка на ъгъла стоеше опашка от хора, които чакаха да отворят вратите. Млад полицай поддържаше реда и повтаряше неуморно: „Лейди и джентълмени, лейди и джентълмени! Пазете си местата. Не се тревожете. Всички ще си получите парите.“

Майкъл се приближи до полицая.

— Какво става тука? — попита той с любопитство.