Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Елате да чуете радиото — повика тя. — Предаванията са много лоши, но доколкото разбрах, японците са ни нападнали.

Двамата войници се спогледаха, оставиха ракетите си и отидоха в клуба, където прибраха вещите си и тръгнаха веднага към Марч Фийлд. Както на бала в навечерието на битката при Ватерло преди повече от сто години! Валсуващите млади галантни офицери целуват своите широко деколтирани дами, грабват сабите и се мятат на разпенените си коне, които нетърпеливо бият с копита по земята, понасяйки се с развети пелерини във фландърската нощ към своите оръдия… Може би всичко това беше измислица, но все пак Байрон бе успял да създаде от него една величава картина. Как ли би описал той сега тая сутрин Хонолулу и следващото утро, тук, в Бевърли Хилс?

Майкъл бе възнамерявал да остане в Палм Спрингс още три дни, но след играта на тенис плати сметката си и незабавно се отправи към града. Сега нямаше нито развети пелерини, нито запенени коне, а само един нает форд с подвижен гюрук, който се сваляше просто с натискане на едно копче. Пред него пък — никаква битка, а само квартирата на първия етаж с изглед към плувния басейн, наема на която предплащаше в началото на седмицата.

Бръмченето на тревокосачката нахлуваше с неприятна острота през френските прозорци, които гледаха към малката поляна. Майкъл се обърна и погледна към косачката, а после към самия градинар — дребен петдесетгодишен японец, прегърбен и изнемощял от дългогодишен труд из чуждите градини. Той се влачеше като автомат зад косачката, стиснал силно дръжката със своите мършави костеливи ръце.

Майкъл неволно се усмихна. В това наистина имаше нещо необикновено — да се събудиш сутринта на другия ден, след като японските летци са бомбардирали американската флота, и да откриеш, че… един петдесетгодишен японец се приближава към тебе с една тревокосачка! След като го разгледа по-внимателно обаче, Майкъл престана да се усмихва. По лицето на градинаря беше застинал унил израз, сякаш човекът страдаше от някаква хроническа болест. Спомни си как едва преди седмица японецът подкастряше олеандровия храст под неговия прозорец с весела и приветлива усмивка, тананикайки си от време на време нещо под носа.

Майкъл стана от леглото и се приближи до прозореца, закопчавайки блузата на пижамата си. Беше чудесно златисто утро и въздухът бе наситен с оная ободрителна свежест, която всъщност представлява най-характерният и най-ценен елемент на южнокалифорнийската зима. Моравата изглеждаше необикновено яркозелена и на нейния фон дребните червени и жълти гергини блестяха като лъскави копчета. Японецът поддържаше всичко в съвършен порядък, сякаш ваеше някаква източна скулптура, и самата градина приличаше на колекция от цветни чаши, пръснати върху билярдна маса.

— Хубава утрин — обърна се към него Майкъл. Той не знаеше името на градинаря и въобще не можеше да помни никакви японски имена. Освен едно: Сесуе Хайякава, стария киноартист. Какво ли правеше тая сутрин старчето Сесуе Хайякава?

Градинарят спря косачката и отърсвайки се от печалния си унес, погледна към Майкъл.

— Да, сър — рече японецът. Гласът му беше писклив и звучеше неприветливо. Но малките черни очички на керемиденочервеното му набръчкано лице се сториха на Майкъл умолителни и смутени. Изпита желание да каже нещо утешително и любезно на тоя старец емигрант, който неочаквано се бе намерил в лагера на противника и сигурно се чувстваше донякъде виновен за вероломното нападение, извършено на три хиляди мили оттука.

— Много лошо, нали? — рече Майкъл.

Градинарят го изгледа в недоумение, сякаш не разбра думите му.

— Говоря за войната — обясни Майкъл.

Градинарят повдигна рамене.

— Не е толкова лошо — отвърна той — Всички викат: „Лоша Япония, проклета Япония!“ Но тя не е толкова лоша. По-рано Англия искаше нещо и хоп — вземаше си го. Америка искаше нещо и хоп — вземаше си го. А ето че сега и Япония иска нещо — той изгледа студено и предизвикателно Майкъл — и си го взема.

Градинарят се обърна, пусна отново косачката и тръгна бавно по моравата; около краката му захвърча окосена благоуханна трева. Майкъл го сподири с очи, оглеждайки покорно превития му гръб, необикновено здравите му крака със запретнати до коленете скъсани груби панталони и набръчканата му загоряла шия, която стърчеше над избелялата, пропита с пот риза.

Майкъл повдигна рамене. Може би във военно време всеки добър гражданин бе длъжен да съобщи, където следва, за подобни изказвания. Може би тоя възрастен градинар в парцаливи дрехи беше всъщност капитан от японските морски сили, който ще се прикрива до момента, когато пред пристанището Сан Педро се появят корабите на имперската флота… При тия мисли той неволно се усмихна. Ето влиянието на киното върху съвременния човек — влияние, от което никой не може да се спаси.