Ирвин Шоу - Младите лъвове

Представителят на закона го погледна ядосано.

— Наредете се в края на опашката, мистър — отвърна той и посочи с ръка.

— Не възнамерявам да влизам — отвърна Майкъл. — Нямам влог в тая банка. — И добави усмихнато: — Нито в която и да било друга.

Полицаят също се усмихна, сякаш това признание за бедност внезапно ги бе сближило.

— Искат да си изтеглят парите — кимна той към опашката, — преди върху касите да се изсипят бомби.

Майкъл се вгледа в хората. Те му отвърнаха с враждебен поглед, сякаш подозираха, че всеки, който приказва с полицая, крои заговор да ги ограби. Всички бяха облечени добре и голяма част от тях бяха жени.

— Бягат към изток — с театрален шепот и без да скрива презрението си, обясни полицаят. — Щом си вземат парите, и тръгват към изток. Доколкото ми е известно — повиши той глас, за да го чуят от опашката, — в Санта Барбара са слезли вече десет японски дивизии. Утре Американската национална банка ще бъде превърната в главна квартира на японския генерален щаб.

— Аз ще се оплача от вас — обърна се към полицая сурова на вид попрезряла жена в розова рокля и широкопола синя сламена шапка. — Ще видите, на всяка цена ще се оплача.

— Казвам се Маккарти, мадам — задоволи се да отвърне полицаят.

Майкъл се усмихна и продължи към кафенето, крачейки замислено край огледалните витрини на магазините — някои от тях бяха вече облепени с ивици лейкопласт за защита срещу въздушни сътресения, които можеха да повредят сребърните чаени подноси и вечерните рокли в тях. „Богатите са по-чувствителни към бедствията — помисли си Майкъл. — Има какво да губят и лесно изпадат в паника. Беднякът не би дори помислил да бяга от западното крайбрежие само затова, че някъде в Тихия океан се водела война. Може би не от патриотизъм или от храброст, а просто защото не може да си позволи такъв разкош.“ При това богатите бяха свикнали да се откупват от черната работа и въобще от неприятните, задължения, а войната беше най-тежкото и най-отвратителното задължение от всички. Той си спомни за градинаря, който живееше в тая страна от четиридесет години, за опиянения от джин и пророчески видения Брус, чийто дядо — получил свободата си в Южна Каролина през 1863 година, и за студения напрегнат израз по лицата на жените на опашката пред банката; спомни си също как самият той седеше на края на застланото с розова покривка легло, потънал в тревожни мисли за данъци и съпружески издръжки. „Нима това са хората, които Джеферсън и Франклин възпитаха за велики дела? — питаше се той. — Това ли са суровите фермери, ловци и занаятчии, които пребродиха Дивия Запад и се бориха с такава ярост за свобода и справедливост? Това ли е новият свят на великани, възпети от Уитман?“

Майкъл влезе в кафенето и си поръча портокалов сок, препечен хляб и кафе.

В един часа се срещна с Кахун в прочутия ресторант на Бевърли Хилс. Под влияние на холивудските архитекти голямата тъмна зала беше обзаведена в крещящ ултрамодерен стил. „Това прилича — помисли си Майкъл, като наблюдаваше, застанал до бара, тълпата цивилни, сред които изпъкваше със своята униформа един висок сержант пехотинец, — това прилича на баня, която продавачка от Уулуърт 18 18 Известен универсален магазин в Ню Йорк, в който се продава на народни цени. е подредила за някоя царица.“ Сравнението му хареса толкова много, че започна да разглежда с по-голяма симпатия изгорелите от слънцето пълни мъже в сака от туид и елегантните, напудрени и красиви жени с екстравагантни шапки, които следяха внимателно от масите си всеки нов посетител. В залата цареше задушевна празнична атмосфера; хората се потупваха по гърба, разговаряха по-оживено и по-високо от обикновено и се черпеха едни други. Обстановката напомняше на Майкъл часа за коктейл в модните барове срещу Нова година, когато всички бързат да хапнат нещо в очакване на веселата нощ.

От уста на уста се носеха вече слухове и анекдоти за войната. Един известен режисьор обикаляше из залата с безстрастно лице и шепнеше съвсем доверително ту на един, ту на друг познат, че в Тихия океан нямало нито един американски боен кораб, а на триста мили от брега на Орегон била съзряна цяла японска флота. Един сценарист пък чул лично в бръснарницата на „Метро Голдуин Майър“ как някакъв режисьор заявил, плюейки сапунената пяна: „Така съм побеснял срещу тия дребни жълтокожи мерзавци, че ми се ще веднага да се откажа от работата си и да отида… да отида… — тук човекът се поколебал, търсейки най-силната дума, която би изразила гнева и чувството му за дълг — във Вашингтон — завършил той накрая.“ Историйката на сценариста има голям успех. Той ходеше от маса на маса и когато хората избухваха в гръмогласен смях, отдалечаваше се бързо на лов за нови слушатели.