Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Би ли искал да управляваш имението на една дама? — го попита полушеговито Гретхен, излетната върху кушетката.

— Разбира се — отговори той.

— А дали няма да се изтощиш от задълженията си като управител? — добави тя с усмивка.

— О, не, бъди спокойна.

Сядайки до нея, той сложи ръка под главата й и погали хубавата изопната кожа на врата й.

— Ще видим, ще видим… — рече Гретхен. — Ако върви все така добре…

„Да, ето какво ми трябва — започна да си мечтае Християн. — Едно огромно имение, купища пари и Гретхен, господарка на старинния замък…“ Разбира се, те нямаше да се венчават с Гретхен. Това би било излишно. Той ще бъде нещо като принц-съпруг; ще има ръчно направени ботуши за езда и двадесет коня в конюшнята, а от различните столици ще идват на лов управниците и богаташите на новата империя.

„Това беше най-щастливият момент в живота ми — продължи да размишлява Християн, — моментът, когато Харденбург извади пакета с черния дантелен шал от бюрото в полицейската казарма в Рен!“ Той почти не си спомняше вече за Рен. Гретхен му бе казала, че била говорила с един генерал-майор за неговото преместване и производство и въпросът вече се уреждал. Харденбург му приличаше сега на някакъв жалък призрак от миналото, който би могъл да се яви в бъдеще само за един кратък и приятен миг, за да бъде прогонен с няколко сурови унищожителни думи. „Да, това наистина ще бъде най-щастливият ден в моя живот“ — отново си помисли Християн и се обърна усмихнат към вратата, която току-що се беше отворила. На прага стоеше Гретхен в златист тоалет с небрежно метната на раменете пелерина от видрова кожа. Усмихвайки му се мило, тя протегна ръце и възкликна:

— Не е ли чудесно да се върнеш вкъщи след уморителна работа и да откриеш, че някой те чака?

Християн се приближи до вратата, затвори я с крак и прегърна младата жена.

Три дена преди края на отпуската му Християн не се безпокоеше никак, защото Гретхен го уверяваше, че всичко било почти уредено — телефонът в пансиона иззвъня и той изтича на долния етаж. Позна я по гласа и усмихнато каза:

— Да, мила?

— Не говори! — Гласът на Гретхен прозвуча рязко, макар че тя приказваше с шепот. — И не произнасяй името ми по телефона.

— Какво има? — попита той объркан.

— Обаждам ти се от едно кафене. Не ме търси по телефона и не идвай вкъщи.

— Но ти ми каза да дойда в осем часа тая вечер.

— Много добре зная какво съм ти казала. Но ние няма да се видим нито в осем тая вечер, нито някой друг път изобщо. Това е всичко. Не ме търси повече. Сбогом!

Телефонът от другия край на жицата се затвори с шум. Християн втренчи поглед в апарата на стената и бавно окачи слушалката. Върна се в стаята и се изтегна на леглото, но след малко стана, облече куртката си и излезе от пансиона. „Ще вървя — повтаряше си той. — Където и да е, само да не оставам повече тука!“

Тръгна отчаян и замаян по улиците, повтаряйки си непрестанно онова, което му бе казала с шепот Гретхен, като се стараеше да си припомни какво е направил или рекъл, за да я разгневи така. Предишната нощ беше минала както обикновено. Гретхен се бе върнала в един часа почти пияна, но както винаги само малко нервна и без да залита, бяха пили до два часа и после си бяха легнали. Всичко бе минало добре, тя беше заспала, изтегната до него, а на сутринта го беше целунала весело и нежно. „Нека тая вечер се срещнем по-раничко. Ела в осем“ — му бе казала тя, преди да отиде на работа.

Не, в това нямаше нищо нередно. Християн се заглеждаше безсмислено в тъмните фасади на къщите и в лицата на забързаните около него хора. Да, единственото нещо, което можеше да стори, бе да я причака пред дома й и да попита какво значи всичко това.

В седем часа вечерта Християн застана зад едно дърво на улицата, тъкмо срещу входа на жилищната сграда. Беше влажно и ръмеше дъжд. След половин час той беше вече целият измокрен, но това не го разколеба. В десет и половина край него мина за трети път един полицай и го погледна изпитателно.

— Чакам момичето си — Християн се усмихна пресилено, — което се мъчи да се отърве от един майор-парашутист.

— Ах, тая война! Какви ли не трудности създава тая война — ухили се полицаят и отмина, клатейки съчувствено глава.

В два часа сутринта пред къщата спря една от добре познатите на Християн служебни коли, от която слязоха Гретхен и някакъв офицер. Двамата поприказваха малко на тротоара. После влязоха в къщата и колата замина.

Християн се вгледа през тънката мрежа на дъжда в тъмната част на сградата, като се питаше кой е прозорецът на Гретхен, но не можа нищо да различи в мрака.