Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Прекрасен — съгласи се Християн и седна на кушетката, обхванат от смущение. Той просто не можеше да откъсне очи от изтегнатата в креслото Елоиза. Тя също беше русокоса, но по-пълна и с по-мека плът.

— Здравей, подофицер — рече Елоиза. — Мой хубавичък подофицер!

Християн потърка очи. „По-добре е да се махам оттука — помисли си той. — Това място не е за мене!“

— Просто не би могъл да си представиш колко усилия трябваше да положа, за да попреча на полковника да влезе тука — каза фрау Харденбург и се закикоти.

— При следното му връщане от Русия и аз ще получа кожено палто — обади се Елоиза.

— Колко е часът? — попита Християн.

— Два… три — отвърна фрау Харденбург.

— Четири — рече Елоиза, поглеждайки часовника си. — Време е за сън.

— Аз мисля… — предпазливо каза Християн — мисля, че е по-добре да си вървя.

— Подофицер!… — Фрау Харденбург го погледна с укор и го прегърна. Меката кожа на палтото й погъделичка приятно врата му. — Ти не можеш да постъпиш така с нас, особено след неприятностите, които имахме с полковника! Той ще те направи лейтенант.

— Майор! — обади се Елоиза. — Струва ми се, че обеща да го направи майор.

— Не, само лейтенант — поправи я със сериозен израз фрау Харденбург. — При това ще те командирова към генералния щаб. Всичко е уредено.

— Полковникът е луд по Гретхен — добави Елоиза. — Готов е на всичко за нея.

„Гретхен! — повтори си мислено Християн. Значи, така се казва.“

— А сега трябва да пийнем — заяви Гретхен. — Мили, днес ние сме само на коняк. Ти знаеш къде е бюфетът.

Фрау Харденбург беше сякаш изведнъж изтрезняла и говореше вече съвсем спокойно и разумно. Тя отметна косата, която бе паднала над очите и, и застана в средата на стаята, като че ли още по-висока в разкошното си палто и белия вечерен тоалет. Християн просто не можеше да откъсне жадния си поглед от нея.

— Така… — усмихна се Гретхен и докосна небрежно с върха на пръстите си устните му. — Точно така трябва да се гледа една жена! Донеси коняка, мили.

„Добре, ще пийна една чаша“ — реши Християн и се отправи към стаята, в която се намираше шкафът с напитките.

Ярката светлина го събуди и той отвори очи. Слънцето вече струеше в стаята през големия прозорец. Християн обърна бавно глава и откри, че е самичък в разхвърляното легло. Въздухът бе наситен с дъх на парфюм, който дразнеше гърлото му; болеше го глава и чувстваше жажда. В размътения му мозък започнаха да изникват откъслечни картини от изтеклата нощ. Християн направи болезнена гримаса и отново затвори очи. Беше чувал истории за такива жени и за разпуснатия живот в Берлин след края на предишната война, но съвсем друго е, когато човек участва лично в подобни оргии.

Вратата на банята се отвори и влезе Гретхен. Беше вече напълно облечена. Носеше черен костюм, а косата й бе превързана с черна панделка, като на момиче. Очите й блестяха и под ярката утринна светлина тя изглеждаше съвсем свежа и бодра. Гретхен се приближи усмихнато и седна на леглото.

— Добро утро — поздрави го тя със сдържана любезност.

— Здрасти… — Християн си наложи да се усмихне. Блестящата свежест на Гретхен го караше да се чувства неудобно и някак си мръсен. — Къде е другата дама?

— Елоиза? — Гретхен го погали разсеяно по ръката. — Отиде на работа. Във всеки случай ти й допадаш.

„Да, допадам й! — помисли си мрачно Християн, — но и ти й допадаш. На нея ще й допаднат всички мъже и жени, всички зверове, върху които би могла да сложи ръка.“

— А ти за къде си се облякла така? — поиска да узнае той.

— И аз отивам на работа. Нима допускаш, че мога да безделнича в разгара на войната? — засмя се дяволито тя.

— Къде работиш?

— В министерството на пропагандата. — По лицето на Гретхен се изписа сериозно и строго изражение, каквото Християн виждаше за първи път у нея. — В отдела за работа с жените.

Християн неволно примига.

— И какво правиш там?

— О, пиша речи, говоря по радиото — обясни Гретхен. — Сега например провеждаме една кампания. Много германки — ти би останал изненадан, ако знаеш колко поддържат интимни връзки с чужденци.

— Какви чужденци? — учудено попита Християн.

— Тия, които вземаме за работа във фабриките, във фермите. Наистина, аз не бива да говоря на тая тема, особено с войници…

— Нищо, нищо — усмихна се Християн. — Аз не се заблуждавам по този въпрос.

— Но слуховете стигат до ушите на армията и това се отразява зле върху морала на войниците. — Гретхен говореше като някаква малка добра ученичка, която разправя назубрения си урок. — По този въпрос получаваме дълги поверителни доклади от Розенберг. Да, проблемът е много сериозен.