Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Благодаря — рече фрау Харденбург най-после и обръщайки се, с бързи нервни движения на дългите си пръсти с лакирани нокти разкъса смачканата кафява обвивка на пакета. — О, дантелен шал — продума тя равнодушно. — От коя вдовица го е задигнал?

— Какво?

Фрау Харденбург се разсмя и докосна Християн по рамото, сякаш за да се извини.

— Нищо — рече тя. — Не желая да подронвам авторитета на съпруга си в очите на неговите подчинени. — После сложи на главата си черния шал, чиито меки дипли подхождаха чудесно на гладката й светла коса.

— Отива ли ми? — попита тя, наклонявайки глава към него. Християн беше достатъчно опитен, за да схване правилно израза на лицето й. Пристъпи към нея, тя вдигна ръце и той я целуна.

След момент фрау Харденбург се отдръпна, обърна се и се отправи към спалнята, без да сваля шала, който се спускаше по гърба й чак до гъвкавата й талия.

„Няма никакво съмнение — помисли си Християн, докато я следваше бавно, — че тая ще бъде по-интересна от Корин.“

Леглото беше разхвърляно. На земята се търкаляха две чаши, а на стената висеше една комична картина: гол овчар, който се люби на някакъв хълм с мускулеста овчарка. Фрау Харденбург се оказа по-добра от Корин, по-добра от всички други жени, с които бе имал връзки; по-добра от американските студентки, които идваха в Австрия, за да се пързалят на ски; по-добра от английските лейди, които се измъкваха тайно от хотела, след като съпрузите им заспят, по-добра от пълногърдите девственици от неговата младост, по-добра от нощните проститутки из парижките кафенета; по-добра изобщо, отколкото си бе представял, че може да бъде която и да било жена. „Бих искал — с мрачна ирония си помисли Християн, — бих искал отнякъде да ме види лейтенантът!“

Уморени и наситени, те се отпуснаха един до друг на леглото, загледани в своите осветени от обедната светлина тела.

— Очаквах те да дойдеш още от деня, в който те видях на оная снимка — рече фрау Харденбург. После се обърна и придърпа полупразната бутилка. — В банята има чисти чаши — добави тя.

Християн стана. В банята миришеше силно на тоалетен сапун, а на пода лежеше купчина непрано розово бельо. Той взе чашите й се върна при жената.

— А сега иди до вратата и се приближи бавно — рече фрау Харденбург.

Неловко усмихнат, Християн се върна до вратата на банята все още с чашите в ръце и тръгна обратно по дебелия килим, внезапно смутен от изпитателния поглед на жената.

— В Берлин има толкова много тлъсти стари полковници — каза тя, — че аз вече забравих как изглежда истинският мъж.

Фрау Харденбург вдигна бутилката и добави:

— Водка. Един приятел ми донесе три бутилки от Полша.

Християн седна на ръба на леглото и вдигна чашите, тя ги напълни и остави отворената бутилка на пода. Силният алкохол опари гърлото му. Жената пресуши чашата си на един дъх.

— Ето, сега се съживихме — рече фрау Харденбург, като се наведе пак за бутилката и мълчаливо напълни чашите. — Много време ти беше необходимо, докато стигнеш в Берлин — добави тя, чукайки се с Християн.

— Ако знаех какво ще се случи, сигурно щях да побързам — усмихнато отвърна той.

Те пиха отново. Жената хвърли чашата си на пода, протегна ръце и го привлече към себе си.

— След един час трябва да изляза — продума тя.

По-късно двамата допиха бутилката, както лежаха, и Християн стана, за да вземе нова от бюфета, който беше пълен с всевъзможни напитки: водка от Полша и Русия, уиски, взето от англичаните през 1940 година, шампанско, коняци и бургундски вина в оплетени със слама шишета, сливовица от Унгария, аквавита, шартрьоз и шери-бренди, бенедиктин и бяло бордо. Той отвори новата бутилка и я сложи на пода, близо до ръката й. Тя го изгледа с полупокорен, полуненавистен поглед.

„Очите й — ето кое най-много вълнува у тая жена — реши Християн внезапно, като се отпусна на леглото до нея. — Най-после войната донесе и на мен нещо възбудително.“

— Колко време смяташ да останеш тука? — попита фрау Харденбург с плътния си глас.

— В леглото?

— Не, в Берлин, подофицер — засмя се тя.

— Аз… — започна Християн и млъкна. Искаше да й каже, че възнамерява да остане една седмица и после да отиде за седем дни вкъщи в Австрия, но се поколеба и добави: — Две седмици.

— Добре — продума замечтано жената, — но не съвсем добре. — Тя прокара нежно ръка по лицето му. — Бих могла да поговоря с някои приятели от военното министерство. Смятам, че няма да е зле да те приведат в Берлин. Ти какво ще кажеш?