Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Cheri 16 16 Мили (фр.). … — продума Корин.

— Шшт! — прекъсна я той. — Слушай!

Двамата се ослушаха в звука на самолетите, които се връщаха от набразденото от прожектори небе над Лондон, от студените и мрачни небесни простори над Англия, от битката с балонните баражи, с нощните изтребители и експлодиращите шрапнели. Корин постави върху него тежката си ръка. Християн почувства, че е готов да заридае както в кинотеатъра, когато бе видял как войникът пада на руска земя.

Корин стана първа и приготви закуската — хубав бял хляб, който Християн беше донесъл от армейската лавка, и рядко черно кафе, което той изпи с кисела гримаса в полутъмната кухня. Сънлива, раздърпана и с разрошена коса, Корин се движеше из кухнята и сервираше на любимия си с неочаквана за пълнотата й сръчност и лекота. Най-после тя седна на масата срещу него и през разтворения й пеньоар той видя загрубялата бледа кожа на тялото й.

— Cheri! — каза Корин, сърбайки шумно кафето си, — ти няма да ме забравиш в Германия, нали?

— Не.

— И ще се върнеш след три седмици, нали?

— Да.

— Сигурно?

— Да, сигурно.

— И ще ми донесеш нещичко от Берлин, нали? — опита се да кокетничи непохватно тя.

— Да, ще ти донеса нещичко.

Лицето на Корин се разля в широка усмивка. Всъщност тя винаги искаше нещо — рокли, месо от черната борса, чорапи, парфюми, някой и друг франк за нова тапицерия на канапето… „Когато капралът се върнеш Германия — мислеше си злобно Християн, — ще открие, че жена му е обзаведена с всичко. А като отвори шкафовете, сигурно ще пожелае да й зададе някой и друг неудобен въпрос!“

— Cheri — продължи Корин, като дъвчеше енергично и равномерно натопения в кафето хляб, — уговорих с моя девер да се срещне с тебе, когато се върнеш.

— Какво значи това? — Християн я погледна озадачено.

— Но аз вече съм ти разправяла за него. Става дума за брата на мъжа ми — тоя с чифлика. Мляко, яйца, сирене — нали знаеш. Той получи от един посредник в града много хубаво предложение и може да направи цяло състояние, ако войната се затегне.

— Браво! Радвам се, че работите на семейството ти процъфтяват.

— Cheri… — Корин го погледна укорно. — Не бъди толкова лош. Работата не е така проста.

— Какво иска деверът ти от мене?

— Въпросът е как да се внесат продуктите в града — отвърна Корил, сякаш се оправдаваше за нещо. — Ти сам знаеш — патрули по шосетата и входовете на града, проверки дали стоката не подлежи на реквизиране. Въобще, нали разбираш…

— Е, после?

— Деверът ми ме попита дали познавам някой немски офицер…

— Аз не съм офицер.

— Той смята, че и подофицер може да свърши това — изобщо някой, който би бил в състояние да вземе пропуск, три пъти седмично да посреща камиона му и да влиза заедно с него вечер в самия град. — Корин стана, заобиколи масата и започна да го гали по косата. Християн трепна леко, уверен, че тя е забравила да изтрие ръцете си от маслото. — Деверът ми е готов да дели печалбата наравно — продължи Корин, като се умилкваше около него. — А по-късно, ако успееш да доставиш бензин и той може да използва още два камиона, ти направо ще забогатееш. Всички вършат това. И твоят лейтенант…

— Зная за моя лейтенант — прекъсна я Християн.

„Боже мой — помисли си той, — съпругът на тая жена гние в лагера, а брат му иска да търгува с един немец, който е любовник на снаха му! Ето какви прелести крие семейният живот във Франция.“

— В сделките, cheri, човек трябва да бъде практичен — продължи Корин, обвивайки ръце около врата му.

— Кажи на твоя отвратителен девер — извика Християн, — че аз съм войник, а не черноборсов спекулант.

Корин отпусна ръце.

— Cheri — рече тя студено, — мисля, че не е нужно да обиждаш хората. И другите са войници, но това не им пречи да трупат пари.

— Аз не принадлежа към тия други — изкрещя Християн.

— Струва ми се — разплака се Корин, — че ти не ме обичаш вече.

— О, боже мой! — Християн навлече куртката и грабна шапката си. После дръпна рязко вратата и излезе.

Вън се зазоряваше и хладният чист въздух му подейства успокоително. Все пак той беше прекарал приятно у Корин, а не всеки от другарите му имаше такава възможност. „Добре — реши Християн, — тая работа може да почака, докато се върна от Германия.“

Той тръгна надолу по улицата. Не си беше доспал, но радостното вълнение при мисълта, че в седем часа ще бъде във влака на път към дома, се усилваше с всяка измината минута.

Берлин блестеше под лъчите на есенното слънце. Общо взето, Християн не обичаше много този град, но днес, когато излезе от гарата с пътната си чанта в ръка, откри, че по улиците царува някаква особена атмосфера на сплотеност и самоувереност, че униформите и дори цивилните костюми изглеждат особено спретнати и блестящи и че лицата на хората изразяват енергия и задоволство; всички тия неща контрастираха приятно със сивотата и скуката на френските градове, дето той беше живял през последната година.