Ирвин Шоу - Младите лъвове

Харденбург не му обърна никакво внимание, но Християн познаваше вече добре командира си и беше сигурен, че е забелязал присъствието му. Затова остана неподвижен до вратата, втренчил поглед в лейтенанта.

Изведнъж той почувства, че мрази тоя човек повече от най-големите си врагове, повече, отколкото Чърчил и Сталин, повече, отколкото английските и руските танкисти и минохвъргачи.

Харденбург погледна часовника си.

— Аха — рече той, без да вдигне глава, — подофицерът се явява навреме.

— Тъй вярно, господин лейтенант.

Харденбург се приближи до покритата с книжа писмена маса и седна пред нея. После взе една папка и каза:

— Ето имената и снимките на тримата, които търсим. Миналия месец тия хора бяха призовани на работа в Германия, но досега не са се явили. Този господин… — той кимна леко и студено към французина в полицейска униформа — този господин твърди, че знае къде може да ги намерим.

— Тъй вярно, господин лейтенант — побърза да потвърди французинът. — Напълно вярно, господин лейтенант.

— Вземете наряд от пет души — продължи Харденбург, сякаш французинът не се намираше в стаята — и арестувайте тия хора. В двора чака камион с шофьор, а войниците са вече на местата си.

— Слушам, господин лейтенант.

— А вие — обърна се Харденбург към французина — излезте.

— Слушам, господин лейтенант — отвърна задъхан от усърдие човекът и побърза да излезе.

Харденбург се втренчи отново в картата на стената. В стаята беше толкова топло, че Християн започна да се поти. „В германската армия има хиляди лейтенанти — помисли си той, — а на мен се падна тъкмо Харденбург!“

— Свободно, Дистл! — рече Харденбург, без да откъсне очи от картата.

Християн пристъпи от крак на крак.

— Наред ли е всичко? — попита лейтенантът с тон, сякаш продължаваше разговор. — Взехте ли си всички отпускарски книжа?

— Да, господин лейтенант — отвърна Християн. „Ето сега — помисли той, — сега ще отмени отпуската ми! Това е просто нетърпимо.“

— На път към къщи вие ще се отбиете в Берлин, нали?

— Да, господин лейтенант.

Харденбург кимна, все още с очи към картата.

— Щастливец! Две седмици сред германци, далеч от тия свини! — Той кимна рязко с глава към мястото, дето преди минута беше стоял французинът. После добави горчиво: — От четири месеца правя опити да получа отпуска, но това се оказва невъзможно. Виждате ли, бил съм крайно необходим тука! — Харденбург почти се засмя. — Кажете, бихте ли могли да ми направите една услуга?

— Разбира се, господин лейтенант — отвърна веднага Християн и се изруга мислено, задето бе проявил такова усърдие.

Харденбург измъкна от джоба си връзка ключове, отвори едно от чекмеджетата на писалището, извади някакво грижливо завързано пакетче и внимателно заключи чекмеджето.

— Моята жена живее в Берлин. Ето адреса й. — Харденбург подаде на Християн листче хартия. — Аз успях… да се сдобия с един чудесен дантелен шал. — Той чукна с пръсти по пакета. — Прекрасна черна брюкселска дантела. Жена ми много обича тия неща. Надявах се да й го предам лично, но моята отпуска… — Той повдигна рамене и като поклати глава, добави: А пощата… Изглежда, всички крадци в Германия днес работят в пощенските служби. След войната — разгорещи се внезапно той — ще трябва да се проведе щателно обследване. Както и да е… мислех си, ако това няма да ви затрудни много… Жена ми е на две крачки от гарата…

— С удоволствие ще ви услужа — рече сдържано Християн.

— Благодаря. — Харденбург му подаде пакета. — Предайте на жена ми най-нежните ми поздрави. — Той се усмихна студено. — Може дори да й кажете, че постоянно мисля за нея.

— Слушам, господин лейтенант.

— Чудесно. А сега за тия трима души. — Той чукна с пръсти лежащия пред него лист. — Зная, че мога да разчитам на вас.

— Разбира се, господин лейтенант.

— Получих указание, че занапред в подобни случаи можем да проявяваме малко повечко строгост. Като назидание за останалите. Нищо сериозно, нали разбирате — малко дрънкане на оръжие, малко по-остър език, някой друг плесник с опакото на ръката…

— Разбирам, господин лейтенант — отвърна Християн, опипвайки машинално, мекия пакет, който държеше внимателно в ръка.

— Това е всичко, подофицер. — Харденбург се обърна отново към картата. — Желая ви да прекарате добре времето си в Берлин.

— Благодаря, господин лейтенант. — Християн отдаде чест. — Хайл Хитлер!

Но Харденбург мислено се движеше вече с танковете по вълнообразните равнини към Смоленск и едва повдигна ръка. Християн излезе, като натъпка дантеления шал в джоба на куртката си и закопча всичките копчета, да не би пакетът да падне.