Ирвин Шоу - Младите лъвове

Играта на актьорите успя да развълнува искрено дори войниците, които бяха изпълнили сега военния кинотеатър. Разбира се, лейтенантът беше прекалено добър — Християн никога не бе срещал такъв офицер в своя живот. „Харденбург не би загубил нищо, ако гледа няколко пъти тоя филм!“ — помисли си той горчиво. Истината бе, че след гуляя в публичния дом в Париж Харденбург — озлобен от затягането на войната — беше почнал да става все по-ожесточен и суров. Техният полк бе получил заповед да сдаде всичките си бронирани части и след това бе преместен в Рен. Тук те изпълняваха главно полицейски функции, а междувременно войната с Русия вече бушуваше и другарите на Харденбург получаваха постоянно повишения на Източния фронт.

Една сутрин той едва не побесня, когато прочете, че някакъв младеж, който бе следвал офицерската школа и когото заради мудния му ум наричаха Вола, бил произведен в Украйна в чин подполковник. Харденбург беше безутешен — наистина той държеше двустаен апартамент в един от най-хубавите хотели в града, имаше две любовници, които живееха на същия етаж, и правеше добри пари, като шантажираше няколко спекуланти на месо и млечни продукти, но все пак си оставаше само лейтенант. „А един безутешен лейтенант може лесно да отрови живота на един подофицер“ — мислеше си мрачно Християн.

Добре беше, че неговата отпуска започваше на другия ден. Ако трябваше да търпи още една седмица хапливия сарказъм на лейтенанта, може би щеше да загуби окончателно самообладание и да извърши някаква опасна постъпка на неподчинение. „Дори сега — горчиво си мислеше Християн, — когато знае, че утре сутринта в седем заминавам с влака за Берлин, дори сега ми даде наряд.“ Беше заповядано един патрул да задържи в полунощ няколко млади французи, които се криеха, за да не отидат на работа в Германия, и Харденбург не бе пожелал да възложи тая задача на Химлер или на Щайн, или пък на който и да било друг. Усмихвайки се злобно и студено, лейтенантът беше казал: „Сигурен съм, Дистл, че няма да имате нищо против. Това ще ви помогне да не скучаете през последния си ден в Рен. Свободен сте до полунощ.“

Филмът свърши с образа на симпатичния млад лейтенант, който оглежда с ласкава и замислена усмивка своите хора, докато влакът се носи към запад. Войниците в залата заръкопляскаха дружно.

След това представиха кинохрониката. На екрана се заредиха: Хитлер по време на реч; немски самолети, които сипеха бомби над Лондон; Гьоринг, който окачваше медал върху гърдите на летец, свалил стотния си вражески самолет; настъпваща към Ленинград пехота на фона на горящ колхоз.

Християн машинално отбеляза усърдието и прецизността, с които войниците изпълняваха възложените им задачи. „До три месеца те ще влязат в Москва — мрачно си мислеше той, — а аз все още ще си бъда в Рен, ще търпя хулите на Харденбург и ще арестувам бременни французойки, които си позволяват да оскърбяват из кафенетата нашите офицери.“ Скоро цяла Русия щеше да бъде покрита със сняг, а той — един от най-добрите скиори в Европа — щеше да играе ролята на полицай и да се наслаждава на мекия климат на Западна Франция. Да, армията, разбира се, бе един чудесен инструмент, но имаше и своите сериозни слабости.

Един от войниците на екрана падна. Трудно можеше да се каже дали бе залегнал, или беше ранен, но повече не стана и кинокамерата го отмина. Християн почувства, че очите му овлажняват. Той изпитваше известен срам от себе си винаги когато гледаше филми, в които немците се сражаваха, а не седяха като него в безопасност и удобства на хиляди километра от фронта, и винаги в такива моменти имаше желание да заплаче. След такива случаи той дълго време не можеше да се избави от чувството на вина и безпокойство и изливаше раздразнението си върху своите подчинени. Разбира се, не беше негова вината, че продължава да живее, докато други умираха; при това той съзнаваше, че и тук, в Рен, армията изпълнява своите функции. И все пак не можеше да преодолее чувството, че е виновен. Това чувство отравяше даже мисълта за предстоящата му двуседмична отпуска, която щеше да прекара в родината. Младият Фредерик Лангерман беше загубил крака си в Латвия, а двамата синове на Кох бяха паднали убити, докато той се връщаше невредим и охранен с печалната слава, че е водил половинчасов комичен бой пред вратите на Париж, и сигурно всички щяха да го посрещнат със студен и презрителен поглед.

Навярно войната щеше скоро да свърши. При тая мисъл животът преди да постъпи във войската, спокойните приятни дни по заснежените планини и времето, през което не познаваше още лейтенант Харденбург, му се сториха особено скъпи и желани. „Да — мислеше си Християн, — сметките с руснаците скоро ще се разчистят, англичаните ще се вразумят и аз ще забравя тия скучни и безцветни дни във Франция. Два месеца след края на войната хората ще престанат да говорят за нея, а писарят, който в продължение на три години е събирал цифри в интендантството в Берлин, ще бъде уважаван не по-малко от войниците, които са щурмували бункери в Полша, Белгия и Русия.“ Тогава може би един прекрасен ден той ще срещне Харденбург все още с чин лейтенант, а кой знае, може би — това би било наистина чудесно — дори уволнен поради съкращения във войската! Разбира се, Християн ще използва тоя случай да го заведе самичък някъде в планината и… Той се усмихна кисело, спомняйки си, че не за първи път, се отдава на подобни детски мечти. Колко ли дълго ще го държат във войската, след примирието? Тогава наистина ще настъпят най-трудните дни — когато войната свърши, а човек ще трябва да чака, докато огромната, бавна бюрократична военна машина го освободи от служба.