Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Разбира се, че не — глухо отвърна Ноа. „Той ще бъде убит! — обади се някакъв вътрешен глас. — Роджър ще умре, ще го убият.“

Роджър седна до пианото, докосна замислено клавишите и засвири нещо, което Ноа никога не беше чувал.

— Във всеки случай — обади се неочаквано Роджър, без да престава да свири — радвам се, че Хоуп най-после се е решила…

— Какво? — объркано възкликна Ноа, като се стараеше да се сети дали не се е издал с нещо пред приятеля си. — За какво говориш?

— Всичко е изписано по лицето ти с ей такива букви! — усмихна се Роджър. — Като на светлинна реклама. — И той засвири на басовите клавиши някакъв дълъг музикален пасаж.

На следващия ден Роджър постъпи в армията. Той не разреши на приятеля си да го изпрати до наборния пункт и му остави всичките си принадлежности — мебели, книги и дори дрехите си, макар че бяха много големи за Ноа.

— Няма да взема нищо от тия неща — каза Роджър, оглеждайки критично онова, което беше събрал в продължение на двадесет и шест години.

— Всъщност всичко това е истински боклук. — Той натъпка в джоба си един брой от „Ню Рипъблик“, който смяташе да прочете в метрото на път за Уайт стрийт, и добави усмихнат: — Ето с какво крехко оръжие започвам! — После махна с ръка на Ноа, нахлупи шапката си — както винаги под ъгъл — върху ниско подстриганата си коса и излезе завинаги от стаята, в която беше живял цели пет години. Ноа го проследи с поглед и усети, че гърлото му се свива; той чувстваше, че никога вече няма да има приятел и че най-хубавите дни от живота му са свършени.

От време на време Ноа получаваше иронични и сухи писъмца от някой военен учебен център в южната част на страната, а веднъж в плика намери циклостилно копие от заповедта по ротата, с която се оповестяваше, че Роджър Кенън е повишен в чин редник от първи клас, после след дълъг интервал — от Филипинските острови пристигна писмо на две страници, което описваше публичните домове в Манила и някакво момиче с бирмано-холандска кръв, върху чийто корем бил татуиран американският боен кораб „Тексас“. В послепис Роджър бе добавил със своя разкривен почерк: „Стой далеч от войската. В нея няма място за човешки същества!“

Заминаването на Роджър все пак даде на Ноа едно преимущество, от което той се възползва с гузна радост. Сега двамата с Хоуп имаха свое собствено гнездо и не им се налагаше вече да бродят из града нощем, зажаднели за ласки, да чакат в хладния вестибюл, докато влюбеният в библията свако реши да си легне; те не бяха вече двама бездомни любовници, две комични и печални деца, залутани из асфалтираните улици на Ню Йорк. През месеците, които последваха заминаването на Роджър, Ноа за първи път след толкова години откри, че има тяло от плът и кръв. Това тяло се оказа по-силно, отколкото бе предполагал, и по-пригодено за любов, отколкото бе очаквал. Той дори започна да се оглежда в огледалото зад вратата и насърчен от одобрителния поглед на Хоуп, накрая реши, че е много по-строен и по-мъжествен, отколкото се бе осмелявал да мисли. „О, повтаряше си той с радост, като наблюдаваше голия си гръден кош, какво щастие, че нямам никакви косми!“

Намерила се в свое собствено гнездо, Хоуп неочаквано се прояви като много страстна жена. Тук, през меките летни нощи, които се спускаха над големия град, нейният студен върмонтски пуританизъм се изпаряваше бързо и те се отдаваха един на друг с равностойна жажда и страст. И за нея, и за Ноа замаяни от приливите и отливите на своята любов и скрити в бедната си стаичка, в която бяха приютили най-съкровената и най-дълбока тайна на своя живот и уличният шум под прозореца, и виковете по уличните ъгли, и оживените дебати в сената, и артилерийската канонада по другите континенти нямаха почти никакво значение, сякаш всичко това представляваше глух отзвук от някаква далечна музика, от някакви далечни оръдия, които гърмяха в един съвсем друг свят.

Християн трябваше да полага истински усилия, за да следи онова, което се разиграваше върху екрана. А всъщност филмът не беше никак лош; в него се представяше едно военно поделение, когато през 1918 година, на път от Източния фронт към Западния, попада за един ден в Берлин… Лейтенантът има строга заповед да не пуска войниците си от влака, но той разбира, че хората му, които неотдавна са водили кръвопролитни битки на изток, а утре ще бъдат хвърлени в нова касапница на запад, жадуват да видят своите съпруги и любими. И той разпуска войниците по домовете им, макар и да съзнава, че ако някои не се върнат на гарата навреме, ще бъдат изправени пред военен съд и може би разстреляни… По-нататък филмът проследяваше поведението на разпуснатите войници. Някои от тях се напиват, други се изкушават от лукавите уговорки на евреи и пораженци да останат в Берлин, а трети — под влияние на своите жени — едва ли не решават да дезертират. Така в продължение на известно време съдбата на благородния лейтенант виси на косъм. В последната минута обаче, когато влакът вече тръгва, на гарата дотичва и последният войник. По този начин войниците оправдават доверието на своя командир и всички заминават за Франция като дружна и сплотена група… Филмът беше направен много добре. Наситен с хумор и патос, той убеждаваше зрителя, че войната е била загубена не от армията, а от страхливците и предателите в тила.