Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Гладен ли си? — попита сурово Хоуп. Тя беше застанала посред дневната стая и Ноа се канеше вече да я целуне, когато видя израза й и се въздържа.

— Мисля, че е най-добре да се прибирам — продума той.

— Можеш най-напред да се нахраниш — отвърна тя. — В хладилника има нещо за вечеря.

Ноа я последва покорно в кухнята и се залови да й помага, като се стараеше да не я дразни с нищо. Хоуп извади малко студено пиле, напълни кана с мляко и приготви салата. После сложи всичко на подноса и като сержант, който командва на взвода, рече сухо: „На двора!“

Ноа изнесе подноса в задната градина на къщата. Тая градина представляваше правоъгълник, заграден от двете страни с висок дървен стобор и опиращ в дъното в голата тухлена стена на един гараж, целият обрасъл в дива лоза. Тук растеше голяма кичеста акация, а в единия край имаше малък затревен участък земя, осеяна с камънаци, която даваше илюзия за планинска поляна, няколко лехи с обичайните цветя, дървена маса със свещи под абажурчета и дълга, подобна на кушетка люлка с обтегнат над нея брезент. В разсеяния синкав полумрак Бруклин приличаше на някакво мъгляво привидение, чиито контури ставаха все по-неясни, и Ноа и Хоуп изпитваха чувството, като че ли се намират в обградена с каменни стени градина някъде в Англия или Франция, а може би и сред планините на Индия.

Хоуп запали свещите и двамата с мрачни лица седнаха един срещу друг, нахвърляйки се лакомо на храната. Почти не приказваха и само от време на време си разменяха учтиви молби, искайки ту сол, ту мляко. Накрая сгънаха салфетките си и се изправиха, всеки при своето място.

— Не ни трябват вече свещи — обади се Хоуп. — Ще бъдеш ли така добър да изгасиш тая, която е до тебе?

— Разбира се. — Ноа се наведе над малкия абажур във форма на лампено шише, а Хоуп над другата свещ. После духнаха едновременно, неволно докосвайки глави, и във внезапно настъпилата тъмнина Хоуп прошепна: „Прости ми. Аз съм най-отвратителното момиче в света.“

След това всичко тръгна добре. Притиснати един до друг, те седяха на люлката и наблюдаваха потъмнялото, обрамчено от клоните на акацията небе, по което трепкаха вече първите звезди. Далече от тях бяха и трамваите, и камионите; далеч бяха и лелята, и свакото, и двете деца; далеч бяха и вестникарчетата, които крещяха някъде там зад гаража; далече там, някъде отвъд стените на градината, в която те седяха, беше и целият останал свят…

— … Не, не бива — молеше се Хоуп. — Страхувам се, боя се… — и след малко: — О, мили мой, мили мой… — След това те продължиха да лежат така, потресени и омаломощени от непреодолимата сила на своите чувства, които ги бяха тласнали в прегръдките един на друг. Ноа беше едновременно и замаян, и смутен, и тържествуващ, и обхванат от някаква боязън. Той се боеше, че сега, когато бяха направили голямата крачка, Хоуп ще го намрази; а тя продължаваше да мълчи все по-заплашително и тогава неочаквано се засмя тихо и каза:

— Виждаш ли, не беше толкова горещо! Никак не беше горещо…

По-късно, когато Ноа трябваше вече да се прибере, те влязоха вкъщи, като примигваха на светлината и избягваха да се погледнат. Ноа се приближи до радиоприемника и го включи, защото не знаеше какво друго да направи.

Предаваха концерт за пиано от Чайковски; хубавата и тъжна мелодия сякаш беше написана и изпълнявана специално за тях — тия две големи деца, които за първи път бяха познали любовта. Хоуп се приближи до Ноа, който все още стоеше надвесен над апарата, и го целуна по врата. Той се обърна, за да отвърне на целувката й, когато внезапно музиката спря и говорителят оповести със сух делови тон: „Предаваме специално съобщение на «Асошиейтед прес». Германското настъпление продължава по целия руски фронт. По бойната линия между Финландия и Черно море са влезли в действие голям брой нови танкови дивизии.“

— Какво, какво? — възкликна Хоуп.

— Германците — отвърна Ноа, мислейки си колко често се произнасяше напоследък тая дума, колко позната беше станала на всички. — Германците са нападнали Русия. Ето какво са крещели вестникарчетата.

— Загаси го. — Хоуп протегна ръка и сама изключи апарата. — Стига ни за тая вечер.

Ноа я прегърна и усети как изведнъж сърцето й бурно заби. „През целия ден — помисли си той, — докато бяхме на сватбата, докато ходехме по улиците, и през цялата вечер, докато седяхме в градината, от Финландия до Черно море са гърмели оръдия и са умирали хора.“ Ноа мислеше за това машинално, като за обикновен факт, без да се отдава на разсъждения — така както човек чете крайпътен плакат, край който прелетява с кола.