Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Лека нощ — рече тя. — Благодаря ви, че ме придружихте до къщи.

Ноа излезе на улицата и решетката се затвори след него. Хоуп се обърна и пристъпвайки внимателно по чорапи, влезе вкъщи. След миг вратата също се затвори и улицата опустя. Той тръгна към трамвайната спирка. Чак два часа по-късно, когато се намираше вече пред прага на собствената си врата, Ноа се сети, че за първи път през своите двадесет и една години беше произнесъл думите „Обичам ви“.

В стаята беше тъмно и се чуваше спокойното равномерно дишане на Роджър. Ноа се съблече бързо и се мушна тихо в своето легло, което се намираше срещу Роджъровото. Известно време лежа неподвижно и втренчил поглед в тавана, ту си спомняше с наслаждение за целувката с Хоуп, ту си мислеше с ужас за онова, което ще трябва да каже сутринта на Роджър.

Тъкмо когато се унасяше в сън, той чу гласа на Роджър:

— Ноа!

— Да, Роджър? — отвърна Ноа, отваряйки очи.

— Наред ли е всичко?

— Да.

Мълчание.

— Изпрати ли я до къщи?

— Да.

Ново мълчание в тъмнината.

— Ние излязохме да купим сандвичи — продължи Роджър — и сигурно сме се разминали с тебе.

— Сигурно.

Пак мълчание.

— Роджър…

— Да?

— Мисля, че трябва да ти обясня нещо. Нямах намерение — честна дума. Излязох самичък и после… Не си спомням добре… Роджър, буден ли си?

— Да.

— Роджър, тя ми каза нещо…

— Какво точно?

— Каза ми, че не ти била приятелка.

— Така ли?

— Каза, че не била приятелка на никого. Но ако ти е близка или ако искаш да ти стане близка… аз… никога няма да я видя отново. Кълна ти се, Роджър. Още ли си буден?

— Да, да. Хоуп действително не е мое момиче. Не отказвам, че от време на време съм си мислил за нея, но, дявол да го вземе, кой би се съгласил три пъти седмично да се влачи чак до Бруклин?

Ноа избърса изпотеното си чело.

— Роджър…

— Да?

— Обичам те.

— Дявол да те вземе, я по-добре заспивай.

В тъмнината се разнесе смях и стаята отново потъна в тишина.

През следните два месеца Ноа и Хоуп си размениха четиридесет и две писма. Двамата работеха близо един до друг, срещаха се редовно за обед и почти всеки ден за вечеря. Когато времето биваше слънчево, те се измъкваха от работа, за да се разходят край пристанището, и наблюдаваха корабите, които пристигаха и тръгваха. За два месеца Ноа направи тридесет и седем безкрайни пътувания до Бруклин и обратно, но техният истински живот се изразяваше в писмата, които пощата на Съединените щати беше така добра да разнася.

Даже в най-тъмните и притулени кьошета — и там даже Ноа се решаваше да й каже само: „Колко си хубавичка!“; „Очарован съм от начина, по който се усмихваш“; „Ще отидем ли на кино в неделя вечер?“ Обаче при вида на чистата хартия той се чувстваше обхванат от такава дързост, че с благосклонната помощ на раздавача се осмеляваше да пише: „Мисълта за твоята красота не ме напуска ни денем, ни нощем. Когато погледна сутрин небето, то ми се струва още по-ясно, защото зная, че се простира и над твоята глава; когато погледна моста над реката, той ми изглежда най-здравият мост в света, защото сме минавали заедно с тебе по него; когато погледна лицето си в огледалото, то ми се струва по-хубаво, отколкото е всъщност, защото ти си го целувала предишната вечер.“

А Хоуп — със своята суровост на типична представителка на Нова Англия, която я караше да изразява така сдържано и осторожно своята любов по време на свиждания — му пишеше: „Ти току-що си отиде и аз си представям как крачиш из пустите улици, как чакаш трамвая в пролетния полумрак, а след това се прибираш с метрото вкъщи. Аз ще бъда с тебе през целия път. Мили, ти сега пътуваш, а аз седя в притихналата къща, в която свети само една лампа, и си мисля за тебе. Аз вярвам в тебе — вярвам, че си добър, силен и справедлив човек. Аз зная, че те обичам, както зная, че имаш хубави очи, една печална малка гънка около устата и ловки изящни ръце…“

Обаче при новата среща те се осмеляваха само да се гледат, мислейки си със сладостен трепет за разменените писма, и говореха съвсем обикновени неща. „Имам два билета за театър тая вечер. Искаш ли да отидем, ако не си заета?“

Късно вечерта, развълнувани от спектакъла, изнемогнали от любов и изтощени от постоянно недоспиване, двамата стояха прегърнати в студения хол на къщата на Хоуп (в дневната те не се осмеляваха да влизат, защото нейният свако имаше ужасния навик да чете там библията до ранни зори) и се целуваха, докато ги заболят устните. В такива минути онова, което изживяваха чрез писмата, се сливаше с действителността в мъчителните и бурни пориви на страстта.