Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Отишли са си — рече Ноа със свито сърце. Роджър щеше вече да разбере, че са откраднали приятелката му! — Всички са си отишли.

— Така изглежда — отвърна момичето спокойно.

— Какво да направим? — попита той, чувствайки се като уловен в някакъв капан.

— Май че ще трябва да ме изпратите до къщи.

„Бруклин!“ — с отчаяние помисли Ноа. Дотам и обратно имаше няколко часа. А Роджър щеше да го чака гневен в полумрака на разхвърляната стая, дето до преди малко се бяха веселили. Да го чака, за да скъса безмилостно с него заради вероломната му постъпка! А вечерта беше почнала толкова прекрасно, с такива надежди. Спомни си момента, когато бе сам в стаята и чакаше гостите, преди Роджър да се върне; спомни си с какви радостни предчувствия беше оглеждал бедната, задръстена с рафтове книги стая и колко уютна и привлекателна му се бе сторила тя.

— Не можете ли да се приберете сама? — попита той унило. Тя стоеше пред него хубава, малко пребледняла, с измокрени от дъжда коса и палто.

— Как се осмелявате да предложите такова нещо? — с рязък и властен глас възкликна девойката. — Аз не мога да си отида сама. Тръгвайте!

Ноа въздъхна. Ето че на всичко отгоре младата жена му се бе разсърдила.

— И не въздишайте като мъж под чехъл — добави остро тя.

„Боже мой, какво се случи? — питаше се замаян Ноа. — Как попаднах в такова положение и с какво право ми говори така?“

— Добре, аз тръгвам — заяви девойката и се обърна решително, отправяйки се към станцията на подземната железница. Той я погледна с объркан израз и забърза след нея.

От мокрите дрехи на пътниците в метрото лъхаше влага и спарена миризма. Въздухът беше застоял и имаше някакъв лек вкус на желязо, а гърдестите момичета по рекламите за зъбни пасти, слабителни препарати и сутиени изглеждаха жалки и смешни в мътната светлина на прашните лампи. Останалите пътници, които се връщаха кой знае от каква работа и от какви срещи се полюляваха сънливо на мръсните жълти седалки.

Девойката седеше мълчалива, със стиснати устни. Когато трябваше да сменят влака, тя стана и излезе на платформата със същия строг и укорен израз на лицето, като остави Ноа да се влачи смутено зад нея.

Трябваше да сменят още няколко влака и да чакат дълго на пустеещите перони. През цялото време от пропуканите дъждовни тръби се стичаше вода, която капеше по мръсните сиви стени и ръждясалите железни конструкции на тунелите. „Това момиче, изглежда, живее в самия край на града — с тъпа враждебност си мислеше Ноа, — най-малко на петстотин ярда от метрото, някъде сред бунищата и гробищата!“ Бруклин — колко дълъг беше тоя Бруклин, проснат под нощния покров от Ийст Ривър до Грейвсенд Бей, от покритите с петрол води на Грийнпойнт до рововете за смет в Канърси. Бруклин, подобно на Венеция, беше ограден почти отвсякъде с вода, само че тук Големият канал беше заменен с метрото „Четвърто авеню“.

„Каква настойчива и самоуверена е тая девойка! — продължи да размишлява Ноа, като гледаше с яд спътничката си. — Да помъкне със себе си един почти непознат човек през мръсния, изпълнен с оглушителен шум лабиринт на местната подземна железница! Какво щастие наистина ще е за мен, ако се наложи нощ след нощ да припкам по тия мрачни перони, нощ след нощ да пътувам сред закъснели чистачки, крадци и пияни моряци от търговската флота — сред цялата тая публика, която пълни метрото в зори.“ При тая мисъл той неволно изкриви лице. На две крачки от него живееха милиони жени, а ето, той се беше свързал с едно раздразнително, упорито момиче, което се бе изхитрило да живее в най-далечния и най-отвратителен край на най-големия град в света.

„Леандър 12 12 Герой от старогръцката митология, който се влюбил в жрицата на храма на Афродита. За да се вижда със своята възлюбена, той всяка нощ преплувал Хелеспонт (Днес Дарданелските проливи.). — помисли си Ноа — преплувал Хелеспонт заради една девойка, но не е бил длъжен да я изпраща нощем и да чака на гарата «Дьо Калб авеню» сред кофи смет и плакати, които забраняват да се плюе и да се пуши.“

След цяла вечност те слязоха на една спирка и девойката го поведе нагоре по стъпалата на някаква улица.

— Най-сетне! — рече Ноа и това бяха първите думи, които произнасяше от един час насам. — Мислех, че ще пътуваме под земята през цялото лято.

Девойката се спря на ъгъла.

— А сега трябва да вземем трамвая — студено заяви тя.

— Господи! — възкликна Ноа и после се разсмя. Тук, сред витрините на треторазредните магазинчета и мръснокафявите каменни огради, смехът му прозвуча съвсем безсмислено и неуместно.