Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Аз казах на Роджър — рече тя.

„Казала била на Роджър! Но какво именно? Да се пази от хора, които не познава добре? Никого да не съжалява, никога да не бъде великодушен и да изтръгва любовта от своето сърце като плевел от градина?“

— Вземете си палтото — посъветва го тя. — Когато дойдохме, валеше дъжд.

С подкосени крака Ноа се отправи мълчаливо към гардероба и си взе палтото. Девойката го чакаше на прага. Двамата влязоха в тъмното антре и затвориха зад себе си вратата. Бавно, почти докосвайки рамене, те слязоха по стълбата и се намериха на мокрия тротоар, сподирени от песните и смеха в стаята, които се чуваха вече съвсем слабо.

— А сега накъде? — попита девойката, когато застанаха нерешително с гръб към затворената външна врата на къщата.

— Как накъде? — объркано възкликна Ноа:

— Нали тръгнахме за сода? Къде продават сода?

— Ах, да… — Ноа погледна разсеяно наляво-надясно по лъсналата от дъжда улица. — Да, да… Не зная… Всъщност на нас не ни трябва никаква сода.

— Мисля, вие казахте…

— Това беше само предлог. Тая забава просто ме умори. Всъщност подобни забави винаги ме отегчават. — Вслушвайки се в собствения си глас, със задоволство откри, че говори с тона на човек, преситен и уморен от повърхностни и леки светски забавления. „Тъкмо така трябва да се държа! — реши Ноа. — Учтиво, хладно и любезно, като си давам вид, че това момиченце просто ме забавлява и нищо друго.“

— А на мен забавата ми харесва много — рече тя сериозно.

— Нима? — нехайно подхвърли Ноа. — Не виждам какво сте намерили в нея.

„Чудесно го казах! — с мрачно задоволство си помисли той. — Човек трябва да напада, а не да се брани.“ Най-добре беше да се държи равнодушно, малко разсеяно, със студена учтивост, като английски барон след нощен гуляй. От това би могъл да има двояка полза. Най-напред няма да се покаже вероломен към своя приятел; и, второ (при тая мисъл изпита приятен трепет на надежда, помрачен само от известно угризение на съвестта), ще порази тая малка простодушна секретарка от Бруклин със своите редки и необикновени качества.

— Моля да ме извините, че ви подмамих да излезете в тоя дъжд — рече той.

Девойката се огледа наоколо.

— Всъщност вече не вали — забеляза тя делово.

— Да — Ноа едва сега забеляза, че дъждът е спрял. — Имате право — добави той, чувствайки облекчение, че е налучкал подходящия тон.

— Какво смятате да правим сега?

Ноа за първи път в живота си си позволи да повдигне рамене.

— Не зная — отвърна той. — Може да се поразходим. („Ето че вече започвам да говоря съвсем като героите на Голсуърди!“) Аз често се разхождам нощем. Намирам, че е много приятно да скиташ из пустите улици.

— Но часът е само единадесет! — възкликна девойката.

— Да? — промърмори той и реши, че не бива да отговаря повече все с това „да“. — Ако искате да се върнете при другите гости…

Мис Плаумън се поколеба. От забулената с мъгла река долетя ниският трепетен звук на сирена, който подейства като удар с камшик върху възбудените му нерви.

— Не, ще дойда с вас — реши тя.

Стараейки се да не се докосват, те тръгнаха един до друг надолу по засадената от двете страни с дървета улица, която се простираше край реката. Сред обвитите в мъгла брегове се чернееше Хъдзън, от чиито води лъхаше дъх на пролет и сол, донесена от океана с вечерния прилив. Далеч на север, над моста в Джърси, се точеше цяла гирлянда от светлинки, а на другия бряг на реката се извисяваха тъмните Палисади — скалистите грамади, които напомняха средновековен замък. Наоколо нямаше жива душа. Само от време на време профучаваше кола, чиито гуми свистяха жаловито по паважа, придавайки на нощта, на реката и на самите тях, вървящи бавно под настъпилите клони на лъсналите от дъжда дървета, нещо призрачно и тайнствено.

Вървяха така, без да говорят, надолу край реката и само звънкият шум на самотните им стъпки нарушаваше тишината. „Три минути помисли си Ноа, загледан в обувките си. — Четири… пет минути вече, откакто мълчим!“ Обхвана го истинско отчаяние. В това мълчание се криеше някаква греховна близост; в техните отекващи стъпки, в начина, по който се стараеха да сдържат дъха си и да не се докосват с рамене, с лакти или с ръце, докато вървяха по неравния паваж във всичко това се криеше някакъв страстен копнеж и нежност. Мълчанието се превръщаше във враг, в предател. Ноа чувстваше, че ако то продължи още един миг, тая спокойна девойка, която крачеше до него с такъв коварен и многозначителен израз, ще разбере всичко — така ясно, както би разбрала, ако той се качеше на парапета, който разделяше улицата от реката, и произнесеше едночасова реч за своята любов.