Той чу как ключът на вратата се обърна и се усмихна щастливо — беше избавен от мъчителната необходимост да посрещне първите гости самичък. Това беше наистина Роджър с приятелката си. Ноа пое палтото й и успя да го закачи благополучно, без да се препъне или да изкълчи ръката на гостенката. Той се усмихна на себе си, когато от антрето чу момичето да казва на Роджър: „Каква очарователна стаичка! Според мен тука не е стъпвал женски крак от двеста години.“
Ноа се върна в стаята. Приятелят му беше отишъл в кухничката за лед, а девойката, с гръб към него, разглеждаше картината на стената. Иззад паравана долиташе тихият носов глас на Роджър, който непрекъснато повтаряше една и съща песничка:
Да се веселиш и любиш, умееш,
умееш да правиш чудесни бонбони;
но, мили, умееш ли пари да печелиш? —
Това ми кажи!
Младата жена беше облечена в тъмносиня блуза и пола на богати дипли от блестящ плат. Сега тя стоеше в непринудена поза пред камината и очевидно се чувстваше като у дома си. Имаше хубави, макар и малко пълни крака и тънка, стройна талия. Косата й беше вчесана назад и стегната в кок, като на хубава учителка във филм. Присъствието на девойката, смешната наивна песничка, която долиташе иззад паравана, и подрънкването на ледените кубчета — всичко това придаваше на цялата вечер и на самата стая някаква чудно уютна, топла и малко тъжна атмосфера. След минута гостенката се обърна към Ноа. Той беше премного зает и развълнуван, за да я разгледа добре, когато бе влязла, и в момента дори не можеше да си спомни името й. Сега обаче я видя с такава яснота, сякаш гледаше някакъв размазан образ, който изведнъж е бил докаран на фокус.
Девойката имаше мургаво заострено лице и сериозни очи. Ноа почувства, че премалява, сякаш го бяха ударили с някакъв тежък предмет. За първи път в живота си изпадаше в такова състояние. Беше като трескав, изпитваше необяснимо чувство за вина и същевременно схващаше, че изглежда смешен.
Както се разбра по-късно, девойката се казваше Хоуп Плаумън. Преди две години бе дошла в Ню Йорк от някакво малко градче във Върмонт и сега живееше у една леля в Бруклин. Хоуп имаше навик да изказва мнението си решително и откровено, не употребяваше никакъв парфюм и работеше като секретарка на собственика на малък завод за полиграфични съоръжения недалеч от Канал Стрийт. Узнал всички тия подробности, Ноа през цялата вечер се ядосваше на своята глупост — той не можеше да си прости, че една провинциалистка, една проста секретарка, която вършеше съвсем прозаична и скучна работа и живееше в Бруклин, му беше направила такова дълбоко впечатление. Както всички млади стеснителни хора, чиито възгледи за живота се оформят в библиотечните читални и които познават любовта само от сборниците поезия, стърчащи вечно от техните джобове, той просто не можеше да си представи Изолда да пътува с брайтънския влак и Беатриче да се храни в кафе-автомати. „Не — повтаряше си Ноа, докато приветстваше новите гости и разнасяше чаши, — не, аз няма да си позволя да се сближа с нея. Преди всичко тя е приятелка на Роджър и дори сама да реши да остави този красив, чудесен човек заради един неловък и стеснителен младеж като мене, аз пак не бих и помислил да се отплатя на неговото безкористно приятелство с черна неблагодарност даже и под формата на неизказано желание.“
Ноа се движеше сред гостите изтерзан, сякаш насън, без да забелязва някого и нещо. Впил жаден поглед в девойката, той следеше трескаво всеки неин спокоен и уверен жест и всяка извивка на гласа й звучеше в душата му като истинска музика, пораждайки мъчително чувство на срам, примесено с възторг. Чувстваше се като войник в първия бой; като човек, получил милионно наследство; като отлъчен от църквата верующ; като тенор, току-що дебютирал в ролята на Тристан в Метрополитън Опера; чувстваше се като човек, заловен в хотелска стая със съпругата на най-добрия си приятел; като генерал, повел войската си в превзет град; като лауреат на Нобеловата премия; като престъпник, когото водят на бесилката; като боксьор от тежка категория, сразил всичките си съперници; като плувец, който потъва среднощ в студеното море; като човек, който е открил еликсир за човешкото безсмъртие…
— Мис Плаумън — продума той, — не искате ли да пийнете нещо?
— Не, благодаря. Не пия.
Ноа се оттегли в ъгъла, за да размисли и да реши дали това е хубаво или лошо, дали му дава някакви надежди, или не.
— Мис Плаумън — заговори я той отново малко по-късно, — отдавна ли познавате Роджър?
Читать дальше