Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Тука! Ето къде трябва да се забие! — крещеше вече Лора, мушкайки възбудено колчето в земята.

Майкъл се приближи бързо до нея и се опита да измъкне колчето. Сам не знаеше защо върши това, но просто чувстваше, че не е в състояние да слуша повече крясъците на жена си и да я гледа как тика истерично колчето в земята.

— Не ми се меси в работата! — рече глупаво той. — И недей вика!

Лора го изгледа втренчено. Хубавичкото й миловидно лице се бе сгърчило от ненавист. Внезапно тя вдигна ръка и запрати ракетата към главата на мъжа си. Застанал неподвижно, Майкъл наблюдаваше мрачно как ракетата лети, както му се струваше, необикновено бавно към него, описвайки във въздуха бляскава дъга на фона на дърветата и живия плет в дъното на градината. В следващия момент той я видя как тупна глухо в краката му и едва тогава разбра, че го беше ударила над дясното око. Той почувства остра болка и усети, че от челото му бликна кръв, която потече към веждата му и оттам, топла и тъмна, закапа над окото му. Лора не се беше помръднала от мястото си, като го гледаше втренчено и злобно, без да престане да плаче.

Майкъл остави внимателно колчето на земята, обърна се и се отдалечи. По пътя си срещна Тони, който току-що бе излязъл от къщата, но двамата се разминаха, без да си кажат нещо.

Майкъл влезе в дневната. От радиото продължаваха да се разнасят плавните акорди на органа. Той застана пред камината и се погледна в малкото изпъкнало огледало в масивна позлатена рамка; видя едно разкривено лице с удължен нос, смалено чело и изострена брадичка. Кървавата раничка над окото му пък изглеждаше съвсем малка и сякаш някъде в далечината. В този момент вратата се отвори и зад гърба му се разнесоха стъпките на Лора. Тя се приближи до радиото и го спря.

— Знаеш много добре, че не мога да понасям музика на орган — каза тя с разтреперан и зъл глас.

Той се обърна. Лора беше в бледооранжевата си на бели точки басмена пола; между фигарото и полата й се виждаше гладката й загоряла кожа. В този моден летен тоалет тя изглеждаше много хубава, стройна и нежна, като реклама за дамски дрехи във „Вог“. Обаче озлобеното й, напрегнато лице, набраздено от сълзите, изглеждаше жалко и правеше неприятно впечатление.

— Стига толкова! — рече Майкъл. — Всичко между нас е вече свършено. Надявам се, че това ти е ясно.

— Чудесно, прекрасно! Нищо не би ми доставило по-голяма радост.

— А щом сме започнали тоя разговор — продължи Майкъл, — позволи ми да ти кажа, че почти никак не се съмнявам в характера на твоите отношения с Морън. Наблюдавах ви и двамата.

— Така ли? Радвам се, че си го разбрал. Няма защо да си блъскаш главата. Подозренията ти са напълно прави. Нещо друго?

— Не — отвърна Майкъл. — Ще замина с влака в пет часа.

— Само, моля те, не се дръж като светец — рече Лора. — И аз нещичко за тебе. Като си помисля за писмата, в които се оплакваш, че си бил толкова самотен в Ню Йорк!… Всъщност ти не си скучал никак. Да знаеш колко противно ми беше да се връщам и да долавям съжалителни погледи на всички тия жени! А за кога си уреди среща с мис Фримантл? Във вторник на обед? Може би трябва да отида да й кажа, че си променил плановете си и ще бъдеш в състояние да я видиш още утре? — Лора говореше пискливо и бързо, а тънките й младежки черти бяха разкривени от страдание и гняв.

— Достатъчно! — рече Майкъл, чувствайки се виновен и отчаян. — Не желая повече да те слушам.

— Някакви други въпроси? — изкрещя Лора. — Някои други мъже, за които искаш да ме питаш? Някои други подозрителни лица? Не желаеш ли да ти направя подробен списък на всички?

Внезапно тя заплака и се свлече на кушетката. „Прекалено грациозно — помисли хладно Майкъл, — като начинаеща артистка.“ Разтърсвана от ридания, Лора зарови глава във възглавницата. Изглеждаше съвсем разстроена и изтощена — легнала така, с разплакани очи и разпиляна като ветрило хубава коса, прилична на безпомощно момиченце в празничен тоалет. Той изпита огромно желание да се приближи до нея, да я прегърне и да й каже нежно; „Хайде, недей така, детето ми!“

Обаче се сдържа, обърна се и излезе. Гостите се бяха отдалечили деликатно към дъното на градината и сега стояха неловко и смутено в група. Разноцветните им дрехи се открояваха като ярки петна на тъмния фон на зеленината. Той се приближи към тях, потривайки с опакото на ръката си малката раничка над окото.

— Бадминтонът се отменя за днес — обяви Майкъл. — Предполагам, че най-добре ще бъде да си отидете. Градинската забава през този летен сезон в Пенсилвания не можа да пожъне успех.