Ирвин Шоу - Младите лъвове

Двамата тръгнаха един до друг към задната част на къщата. От девойката се излъчваше приятен парфюм. Тя вървеше леко, с естествена грация, и Майкъл неочаквано разбра, че е много млада.

— Кога сте били в Европа? — попита той само за да послуша гласа й.

— Преди една година — отвърна тя. — Малко повече от година.

— Как беше там?

— Чудесно… и, страшно. Ние никога няма да успеем да им помогнем, каквото и да направим.

— Тогава вие сте съгласна с Джонсън — подхвърли Майкъл. — Нали?

— Не — възрази тя. — Джонсън просто повтаря онова, което другите му внушават да говори. В главата му няма нито една оригинална мисъл.

Майкъл се усмихна с неволно злорадство.

— Джонсън е много мил човек — малко бързо рече тя, сякаш се извиняваше за нещо. („Пътуването в Европа й е било от голяма полза помисли си Майкъл. — Ето например тя говори много по-културно и приятно от повечето американки.“) — Един почтен и благороден човек с най-хубави намерения. Но всичко му изглежда толкова опростено. Който обаче е бил в Европа, знае, че нещата далеч не са така прости. Европейският континент прилича на човек, който страда едновременно от две болести. Лекарството, което облекчава едната, усложнява другата — Фримантл говореше без афектация, дори малко неуверено. — Джонсън смята, че ако на пациента се предпише чист въздух и му се осигурят детски ясли и силни профсъюзи, всичко ще се оправи. Той твърди, че моите възгледи били объркани.

— Да — рече Майкъл. — Комунистите са силни с дълбокото си убеждение, че техните разбирания са прави. И винаги знаят към какво се стремят. Те умеят да действат, без да се колебаят.

— Аз не съм привърженица на крутите действия — рече Фримантл. — В Австрия имах достатъчно възможност да видя на практика някои от тях.

— Вие сте се родила в неподходяща епоха, мадам — каза Майкъл. — И вие, и аз.

Те бяха стигнали на задната веранда. Мис Фримантл взе мрежата и ракетите, Майкъл нарами двата кола и без да бързат, тръгнаха назад към градината. Тук в засенчената част на къщата, скрита от останалия свят от високите шумолящи клони на кленовете, той неочаквано изпита някакво неясно чувство на близост с младата жена.

— Знаете ли — рече Майкъл, — според мен трябва да се създаде нова политическа партия, способна да излекува всички злини в света.

— Много съм любопитна да чуя подробности около тая партия — каза мис Фримантл със сериозен тон.

— Това ще бъде партията на Абсолютната правда — продължи Майкъл. — Всеки път, когато възникне някакъв въпрос… какъвто и да било въпрос: Мюнхен… съдбата на децата, които не могат да боравят с дясната си ръка… свободата на Мадагаскар… цената на театралните билети в Ню Йорк… — във всички тия случай водачите на партията ще трябва да заявят точно онова, което мислят. С една дума, не както досега, когато се говори едно, а се мисли друго.

— Колко члена ще има вашата партия?

— Един. Аз.

— Нека бъдат поне двама.

— Влизате ли в нея?

— Ако ми разрешите — усмихнато отвърна Маргарет…

— Чудесно! — възкликна Майкъл. — Смятате ли, че партията ще бъде жизнеспособна?

— Разбира се, че не.

— И аз така предполагам — рече Майкъл. — Може би ще трябва да почакам още една-две години.

Бяха стигнали вече до ъгъла на къщата и Майкъл изпита внезапно раздразнение при мисълта, че се връщат отново сред всички тия познати и непознати хора, които със своите светски разговори щяха да откъснат девойката от него.

— Маргарет — продума той.

— Да? — Тя се спря и се обърна към него.

„Знае какво искам да й кажа — помисли си Майкъл. — Това е хубаво!“

— Маргарет, мога ли да ви видя в Ню Йорк?

Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. „Има лунички на носа си“ — забеляза той.

— Да — отвърна тя.

— Повече нищо няма да ви кажа, за сега — рече тихо Майкъл.

— Адреса и номера на телефона ще намерите в телефонния указател — добави тя.

Маргарет продължи напред с типичната си свободна походка; под хубавата й широка пола се очертаваха стройните й загорели крака. След миг тя стигна до ъгъла на къщата и изчезна зад него. Майкъл постоя за малко, като се опита да придаде на лицето си равнодушно изражение, и след това я последва в градината.

Бяха дошли нови гости — Тони, Морън и една млада жена в червени панталони и сламена шапка с огромна периферия.

Морън — висок и слаб, силно изгорял от слънцето млад мъж — беше облечен в тъмносиня риза, отворена при врата. Той се ръкува усмихнато с Майкъл и един кичур коса падна по момчешки над окото му.