Ирвин Шоу - Младите лъвове

Тони пиеше бавно уискито си, замислен и печален, без да изпуска старомодната си, корава сламена шапка. Майкъл изпита желание да го прегърне, както постъпваха събратята на Тони, когато преживяваха тежки минути, но просто не можа да се реши. Той включи радиото и отпи бавно голяма глътка от чашата си, докато лампите се нагряваха с неприятен пукот.

„… и вие можете да имате хубави белоснежни ръце“ — чу се мекият настойчив глас на говорителя. Но ето че в приемника нещо изпращя, последва кратка тишина и се обади някакъв друг глас хрипкав и леко развълнуван: „Току-що получихме следното извънредно съобщение: Узнава се, че германците са влезли в Париж. Градът не е бил отбраняван и не е пострадал. Чакайте допълнителни сведения на същата вълна.“

После се разнесоха мощни, почти без мелодия акорди на някаква лека класическа музика, изпълнявана на орган.

Тони се отпусна на стола и остави чашата си. Майкъл не откъсваше очи от апарата. Той никога не бе ходил в Париж — все не намираше нито време, нито средства да отиде в чужбина. Сега обаче, загледан в малката лакирана кутия, която трептеше от хрипкавия тревожен глас и звуците на органа, се опита да си представи как изглежда Париж през тоя следобед. Познатите на цял свят широки слънчеви улици; кафенетата, навярно безлюдни в тоя тревожен час; бляскавите монументални паметници, осветени от лятното слънце — символи на минали победи; и колоните от немски войници, маршируващи в крак, грохотът от чиито подковани обуща отеква вкъщите със спуснати капаци… „А може би тая картина е погрешна“ — каза си Майкъл. Колкото и да изглеждаше нелепо, човек просто не можеше да си представи немските войници по двойки и по тройки; те сигурно вървяха в стегнат походен ред, като дресирани животни. Но може би в тоя момент те се промъкваха страхливо из улиците с готови за стрелба пушки, загледани в закритите прозорци и готови да легнат на земята при най-малкия шум…

„Дявол да го вземе — помисли си горчиво Майкъл, — защо не отидох в Париж, когато имах възможност — през лятото на трийсет и шеста или пък миналата пролет? Отлагах, отлагах и ето какво се случи!“ Той си спомни книгите, които беше чел за Париж. Двадесета година, бурна и изпълнена със събития; бездомните, но все още весели и духовити емигранти из прочутите барове; хубавите момичета, ловките цинични млади мъже с чаша перно в едната ръка и акредитивни писма от американските банки в другата… Сега всичко това беше пометено от гъсеничните колела на танковете, а той никога не бе виждал Париж и навярно никога няма да го види.

Майкъл погледна към Тони. Той седеше вдигнал глава, със сълзи в очите. Тони бе живял две години в Париж и неведнъж бе говорил на Майкъл как ще прекарат отпуските си там: из малките ресторантчета, на плажа на Марна, в заведенията, които предлагаха превъзходни леки вина, сервирани в бутилки върху чистите дървени масички…

Майкъл усети, че очите му се насълзяват, но положи огромни усилия да не заплаче. „Сантименталност — помисли си той, — евтина, повърхностна сантименталност. Та аз никога не съм бил в Париж. За мен той е един от стотиците други градове“.

— Майкъл! — долетя гласът на Лора. — Майкъл! — повтори тя нетърпеливо и ядосано. — Майкъл!

Той допи уискито си. После погледна към Тони с намерение да му каже нещо, но размисли и тръгна бавно към градината. Джонсън, Морън, девойката, с която бе дошъл киноартистът, и мис Фримантл седяха с леко намръщени лица личеше, че разговорът не върви. Майкъл си помисли, че няма да има нищо против, ако си отидат.

— Мили Майкъл — Лора се приближи до него и го улови леко за ръката, ще играем ли това лято бадминтон, или ще трябва да чакаме до края на годината? — И след това добави тихо, с гняв: — Хайде! Дръж се учтиво и не забравяй, че имаш гости. Не оставяй цялата тежест върху мене.

Преди Майкъл да успее да отговори, тя се обърна и се усмихна на Джонсън.

Майкъл се отправи неохотно към второто колче, което се търкаляше на тревата.

— Не зная дали това представлява интерес за някой от вас — каза той, — но току-що чух, че Париж е паднал.

— Не може да бъде! — възкликна Морън. — Невероятно!

Мис Фримантл остана мълчалива. Майкъл забеляза, че тя само стисна ръцете си и се загледа в тях.

— Това беше неизбежно — намръщено рече Джонсън. — Всеки знаеше.

Майкъл вдигна колчето и се опита да го забие в земята.

— Не там, не там! — извика Лора с висок и раздразнен глас. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че мястото му не е там! — Тя изтича до Майкъл, грабна колчето и плесна силно с ракетата мъжа си по ръката. Той я погледна с безсмислен израз, застанал така, с разтворени ръце, сякаш още държеше колчето. „Та тя плаче! — изненадано помисли Майкъл. — За какво ли плаче, дявол да я вземе?“