Ирвин Шоу - Младите лъвове

„Дявол да го вземе, защо не мога да се държа като Морън? — запита се унило Майкъл, чувствайки как твърдо, по мъжки, гостът му стисна ръката. — Тия артисти!“

— Да — чу той собствения си глас, — спомням си, че се срещнахме на Нова година, когато Арни опита своя цирков номер с прозореца.

Тони изглеждаше твърде особен тоя ден. Когато Майкъл го представи на мис Фримантл, той едва се усмихна и седна прегърбен, сякаш страдаше от нещо; беше блед и неспокоен, а гладката му черна коса лежеше в безпорядък на високото му чело. Тони предаваше френска литература в Рутгерс. Беше италианец, но аскетичното му лице не беше толкова мургаво, колкото на съотечествениците му. Той бе съученик на Майкъл и беше много привързан към него. Говореше стеснително и тихо, на книжовен език; както се говори в библиотеки. Тони бе приятел със сестрите Булар и два-три пъти на седмица пиеше у тях чай, но днес те почти не се поглеждаха.

Майкъл се зае да постави едно от колчетата. Докато го забиваше в земята, чу как момичето в червените панталони казваше с висок предвзет глас:

— Тоя хотел е просто ужасен! На етаж само по една баня, леглата приличат на нарове, покривките са от някакъв невъзможен кретон и навсякъде гъмжи от буболечки. Колкото за цените…

Майкъл погледна към Маргарет и поклати насмешливо глава. Тя му се усмихна бегло и сведе очи. После той хвърли поглед към Лора и откри, че тя го наблюдава студено и враждебно. „Как успява да забележи всичко? — помисли си Майкъл изненадан. — Нищо не пропуска. Такъв талант заслужава да се употреби за по-полезни цели.“

— Неправилно поставяш колчето — смъмри го Лора. — Дървото ще пречи.

— Мълчи, моля ти се — отвърна Майкъл. — Зная какво правя.

Майкъл продължи работата си, без да обърне внимание на думите й.

Внезапно двете сестри Булар станаха и с отривисти еднакви движения започнаха да слагат ръкавиците си.

— Прекарахме чудесно — рече по-младата. — Благодарим ви много. За съжаление налага се да си тръгнем.

— Но вие току-що дойдохте! — възкликна Майкъл, прекъсвайки работата си.

— За нещастие сестра ми страда от ужасно главоболие — рече кратко французойката.

Сестрите започнаха да се сбогуват с гостите. Само на Тони не подадоха ръка и го отминаха, без да го удостоят дори с поглед, сякаш той не беше там. Тони ги изгледа странно, с тревожен и същевременно съчувствен поглед.

— Не се тревожете — рече той и вдигна старомодната си сламена шапка. — Не се притеснявайте. Вие можете да останете, аз ще си отида.

За момент настъпи неловко мълчание; всички избягваха да гледат към Тони и двете сестри.

— Много ни беше приятно да се запознаем с вас — обърна се хладно по-младата Булар към Морън. — Винаги сме се възхищавали от вашите филми.

— Благодаря — отвърна Морън с очарователна младежка усмивка. — Много мило от Ваша страна.

„Артисти!“ — помисли си отново Майкъл.

— Хайде, престанете! — извика Тони с пребледняло лице. — За бога, Елън, престанете да се държите така.

— Няма защо да ни изпращате до вратата — продължи по-младата мис Булар. — Ние знаем пътя.

— Смятам, че се налага едно малко обяснение — обади се Тони с разтреперан глас. — Човек не бива да се държи така с приятелите, си. — Той се обърна към Майкъл, който стоеше със смутен вид колчето за мрежата. — Всичко това е просто невероятно. Две жени, които познавам от години. Две жени, които всички досега смятаха за разумни и интелигентни… — В тоя момент сестрите се обърнаха към Тони със застинали от презрение и омраза лица. — Всичко това се дължи на войната, тая проклета война — продължи Тони. — Елън, Рашел, моля ви се, бъдете разумни! Не се отнасяйте с мене така. Та нима аз влизам в Париж, нима аз убивам французи? Аз съм американец, обичам Франция и ненавиждам Мусолини. Аз съм ваш приятел.

— Ние не желаем да говорим нито с вас, нито изобщо с каквито и да било италианци — отсече по-младата мис Булар. После тя улови сестра си за ръка и двете — толкова елегантни със своите ръкавици, летни шапки и колосани черни рокли — се поклониха леко на останалите и се отправиха към вратата в дъното на градината.

Откъм голямото дърво на петдесет ярда от гостите долетя острият и неприятен грак на враните.

— Да вървим, Тони — предложи Майкъл. — Ще ти дам да пийнеш нещо.

Без да каже нито дума, Тони със стиснати зъби последва домакина към къщата. Той все още държеше здраво в ръка сламената си шапка с панделка на ярки ивици.

Майкъл напълни две чаши с уиски и подаде едната на Тони. Разговорът в градината се беше подновил и въпреки шумния грак на враните Майкъл чу как Морън с възхищение възкликна: „Какви чудесни типове! Истински героини от френските филми от двайсет и пета година!“