Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Смятам, че грешиш — упорито рече Майкъл. — Според мен това е невъзможно. Ще стане нещо, което ще промени събитията.

— Какво именно?

— Не знам. — Майкъл чувстваше, че навярно изглежда глупав в очите на мис Фримантл и тая мисъл го ядоса, но настоя на своето: — Казвам ти, ще стане нещо!

— Знаеш ли, това ми прилича на мистичната вяра, че татенцето ще прогони таласъма от детската стая — рече насмешливо Джонсън.

— Моля ви се — намеси се Лора, — нима трябва през цялото време да говорим все за тия неща? Струва ми се, че ние се събрахме да поиграем бадминтон, нали? Мис Фримантл, вие играете ли бадминтон?

— Да — отвърна гостенката и Майкъл машинално забеляза, че тя има тих, леко дрезгав глас.

— Кога най-после народите ще се пробудят? — възкликна с чувство Джонсън. — Кога ще намерят смелост да погледнат суровите факти в очите? Помислете само колко страни чакат своето освобождение! Етиопия, Китай, Испания, Австрия, Чехословакия, Полша…

„Как тъжно звучат всички тия имена! — помисли си Майкъл. — Хората ги повтарят толкова често, че вече почти не ни вълнуват.“

— Световната буржоазия е решила да укрепи здраво своята власт — продължи Джонсън и Майкъл неволно си спомни всички брошури, които беше чел по тоя въпрос, — и ето как именно ще стане това: няколко пушечни изстрела за заблуда на народа, няколко патриотични речи от двама-трима стари изкуфели генерали и — сделката е подписана, скрепена с печат и влиза в сила.

„Всъщност той може би има право — помисли си уморено Майкъл. — Навярно всичко онова, което казва, повече или по-малко отговаря на действителността и все пак само един самоубиец може да си позволи да му повярва. За да продължиш да живееш, трябва да си поне малко лековерен.“ Така или иначе за него беше твърде неприятно да слуша как Джонсън с важен вид изказва всички тия неща със своя хубав, култивиран и салонен глас — глас, който човек можеше да чуе на театрални премиери, в луксозни ресторанти и модни приеми. Майкъл се запита къде ли беше сега оня пиян ирландец, оня Париш, когото бе срещнал на новогодишната забава. Навярно и той би повторил много от онова, което говореше Джонсън. Всъщност твърденията на Джонсън повече или по-малко съвпадаха с линията на партията, но от устата на Париш те звучаха някак си по-убедително. Навярно той беше вече убит и сега лежеше с оголени в усмивка зъби, зарит някъде край брега на Ебро… „Във всеки случай каквото и да стане — помисли си злобно Майкъл, загледан в шоколаденокафявите спортни панталони и яркожълтата фланелка на Джонсън, — каквото и да стане, ти няма да загинеш от куршум. Това поне е сигурно!“

— Чуйте — обади се Лора, — страшно ми се иска да поиграем на бадминтон. Мили — тя докосна Майкъл по ръката, — коловете, мрежата и останалите принадлежности са на задната веранда.

Майкъл въздъхна и се надигна тежко от земята. Все пак може би Лора имаше право; днес беше по-добре да поиграят, вместо само да приказват.

— Аз ще ви помогна — предложи мис Фримантл, като стана и тръгна след него.

— Джонсън… — не устоя Майкъл на изкушението да ядоса накрая госта си — не ти ли е минавало през ума, че може би понякога грешиш?

— Разбира се — с достойнство отвърна Джонсън. — Но в тоя случай съм прав.

— И все пак човек трябва да има известна надежда.

Джонсън се засмя.

— Откъде черпиш надежда през тия дни? — попита той. — Можеш ли да отделиш малко и за мене?

— Да, мога.

— Но на какво впрочем се надяваш?

— Надявам се — отвърна Майкъл, — че Америка ще влезе във войната и… — В този момент той забеляза, че двете французойки го гледат с напрегнато внимание.

— Майкъл — обади се Лора нервно, — ракетите са там, зелената дървена кутия.

— Ти искаш и американците да участват в тая сделка, за да дадат на свой ред жертви? — иронично рече Джонсън.

— Ако това е необходимо.

— Ето нещо ново за тебе — забеляза Джонсън. — Та ти говориш като военноподпалвач!

— Тая мисъл ми дойде наум едва преди минута — рече хладно Майкъл, застанал над Джонсън, който седеше на земята.

— Разбрах — подхвърли Джонсън. — Ти четеш „Ню Йорк таймс“ и изгаряш от желание да спасиш цивилизацията такава, каквато ние я знаем, и прочие.

— Да, аз горя от желание да спася цивилизацията такава, каквато ние я знаем, и прочие.

— Стига вече — умолително каза Лора. — Не ставайте такива зли!

— Щом си толкова нетърпелив — продължи Джонсън, — защо не се запишеш доброволец в британската армия? Какво чакаш още?