Ирвин Шоу - Младите лъвове

Бранд вървеше напред. От време на време той се оглеждаше, но се ориентираше бързо и уверено крачеше по посока на арката Сен Дени.

Двамата вървяха мълчаливо, рамо до рамо, тропайки звънко с подкованите си обуща по паважа. Някъде в тъмнината се затръшна прозорец и на Християн се стори, че в далечината плаче дете. Скоро те свърнаха по широк пуст булевард и минаха край няколко затворени кафенета със спуснати жалузи, пред които бяха натрупани столове и маси. Далече надолу по булеварда проблясваха светлинки — доказателство, че немската армия, която тая вечер бе нахлула в самото сърце на Франция, се чувстваше в пълна безопасност. Християн крачеше равномерно до Бранд по посока на тия светлинки и мечтателно се усмихваше; под влияние на шампанското те му се струваха особено дружелюбни и приятни.

Осветен от младата луна, Париж му изглеждаше необикновено изящен и някак си крехък. Той чувстваше, че е просто влюбен в тоя град. Влюбен в изтърканите му паважи и тесните виещи се улици от двете страни на булеварда, които сякаш водеха към някакво минало столетие; влюбен в църквите, които се издигаха сред баровете, публичните домове и бакалските магазини; влюбен в столовете с вретеновидни крака, поставени грижливо с лице към масите под сенките на брезентовите навеси над кафенетата; влюбен в хората, които се криеха сега зад спуснатите завеси; влюбен в реката, без която не можеше да си представи Париж и която все още не беше видял; влюбен в ресторантите, които все още не бе посещавал, влюбен в младите жени, които още не беше срещнал, но които на следващия ден — когато страхът от нощта ще е изчезнал — щяха да излязат, облечени предизвикателно в чудесните си тоалети, за да се разходят из улиците, потраквайки по паважа със своите високи токчета; влюбен най-после в легендата, която хората бяха създали за този град — град, който единствен в света отговаряше на предварителната представа за него. Сега Християн с удоволствие си спомняше, че му се бе наложило да се сражава по пътя и да убие човек, за да завоюва правото си да влезе в тоя град; на него му се струваше дори, че обича убития малък окъсан французин и лежащия до него толкова далеч от родния силезийски чифлик ефрейтор Краус с петна от черешов сок по устните. Той се радваше, че е преживял такова изпитание на пътя и в гората и че смъртта го е пощадила; радваше се и на войната, защото тя бе най-доброто средство да се провери какво струва човек, но същевременно беше доволен, че тя ще свърши скоро, понеже не му се искаше да умира. Християн гледаше с надежда на бъдещето, защото то щеше да бъде безоблачно и красиво, а всичко онова, заради което сега рискуваше своя живот, щеше да се осъществи, да стане неизменен закон и тогава щеше да започне новата ера — ера на благоденствие и порядък. Той си казваше още, че обича и Бранд (който сега вървеше до него почти без да залита), защото там, на пътя, беше успял да надделее ужасния си страх и се бе сражавал рамо до рамо с него, макар и да придържаше с ръка треперещия си лакът, когато стреляш през пролетния листак срещу човека, който, ако можеше, не би се поколебал да убие самия Християн. Християн беше очарован от тихата лунна нощ, под чийто покров двамата с Бранд — новите владетели на града — вървяха рамо до рамо по хубавите пусти улици. В края на краищата той беше разбрал, че не е живял напразно, че не се е родил, за да пропилее безсмислено всичките си дни, като обучава на ски деца и богати курортисти. Той беше полезен и хората бяха използвали неговия труд — какво повече можеше да очаква човек от този живот?

— Погледни! — възкликна Бранд, като се спря и посочи нещо.

Християн се вгледа натам, където сочеше фотографът, и видя обляната в лунна светлина стена на някаква църква, на която неизвестна ръка беше написала едро с тебешир! „1918“. Християн примига и поклати глава. Той чувстваше, че тая цифра има някакво значение, но в момента не можеше да се сети какво.

— Хиляда деветстотин и осемнайсета година — продума Бранд. — Да, те още помнят. Французите помнят!

Християн отново погледна към стената и изведнъж почувства някаква печал и умора. Беше станал още в четири часа сутринта, а денят се бе оказал много изтощителен. Пристъпи тежко до стената, вдигна ръка и започна бавно и старателно да трие с ръкав едрите, изписани с тебешир цифри.

Радиото заглушаваше всички останали звуци. Вън беше хубав, слънчев юнски ден и свежа зеленина покриваше хълмовете на Пенсилвания, но Майкъл почти не излизаше от облепения с тапети салон, обзаведен с мебели в колониален стил, и слушаше внимателно последните съобщения, които малкият апарат повтаряше неуморно през няколко минути. Навсякъде около него се търкаляха вестници. От време на време в стаята влизаше Лора и с шумна мъченическа въздишка се заемаше да ги събира от пода, диплейки ги старателно на купчинка. Но Майкъл почти не я забелязваше. Наведен над радиоприемника, той въртеше бутона, заслушан в гласа на говорителите — сочен, сладникав, любезен и театрален, — който повтаряше неспирно: „Купете препарата «Лайф бой», защото само той премахва неприятния телесен дъх!“, „Две чаени лъжички в чаша вода преди закуска — и вие ще се чувствате превъзходно!“; „Твърди се, че Париж няма да бъде отбраняван. Немското върховно командване пази мълчание за положението на своите ударни части, които не срещат почти никаква съпротива при допир с разлагащата се френска армия.“