Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Започвай — рече Бранд. — Тъкмо това иска. Зная, той е мой стар приятел.

— Сигурен ли сте? — Момичето погледна колебливо към Бранд и Християн.

— Напълно — увери я Бранд.

— Добре тогава. — Тя повдигна рамене. — Ще опитам. — После се отправи към вратата, но се спря и с лека насмешка добави: — Все пак това е малко странно. Войник от победоносната армия… В деня на победата… Не намирате ли, че той има малко странен вкус?

— Ние изобщо сме странни хора — отвърна Бранд. — Скоро ще се увериш сама в това. Хайде, върви си гледай работата.

Момичето го изгледа гневно, но веднага се усмихна и излезе.

— Разбра ли? — обърна се Бранд към Християн.

— Да, достатъчно.

— Дай да пием. — Бранд напълни двете чаши. — Въпреки всичко се отзовах на призива на родината.

— Какво? — недоумявайки попита Християн.

— Войната беше вече въпрос на часове, а аз продължавах да рисувам декадентски абстрактни пейзажи на френското крайбрежие и очаквах френско поданство. — С чаша в ръка, Бранд затвори очи, спомняйки си тревожните смутни дни през август 1939 година. — Французите са най-прекрасните хора в света. Умеят да се хранят добре и имат независим дух; рисувай каквото ти се ще — никой нищо няма да ти каже. Те имат блестяща военна история, но съзнават, че не са в състояние вече да постигнат нещо значително на бойното поле. Те са разумни и пестеливи — нещо, което оказва благотворно въздействие върху изкуствата. И въпреки това в последната минута аз предпочетох да постъпя в армията и да се превърна в ефрейтора Бранд, чиито картини не би окачила нито една немска галерия! Кръвта… вода не става, така ли беше? И ето ни днес в Париж, приветствани от всички проститутки! Знаеш ли какво ще ти кажа, Християн. В края на краищата ние ще загубим войната. Всичко това е просто отвратително. Варварите от Елба ядат наденици на Елисейските полета!

— Бранд — опита се да го спре Християн. — Бранд…

— Ето ти зората на новата ера, която вермахтът посреща в публичния дом с нашарен от камшика гръб! Утре ще взема наденици и ще отида, да ги изям на площад Етоал…

Вратата се отвори и влезе Химлер. Беше по риза и с разкопчана яка, а в ръцете си държеше зелената рокля на блондинката, с която бе излязъл.

— Следващият! — извика той, хилейки се дяволито. — Дамата чака!

— Не искаш ли да заместиш подофицер Химлер? — обърна се Бранд към Християн.

— Не — отвърна Християн.

— Не искаме да те обидим, Химлер, но ние още не сме доизпили бутилката си — каза Бранд.

Химлер ги погледна сърдито и обичайното лукаво добродушно изражение за миг изчезна от лицето му.

— Аз нарочно не се бавих — рече нацупено той. — Не исках да карам приятелите си да чакат.

— Много мило — каза Бранд. — Много мило от твоя страна. Особено в такъв ден…

— Момичето не е лошо — рече Химлер. — Едро и с мека плът. Наистина ли не желаете?

— Наистина — увери го Християн.

— Добре — заяви Химлер. — Тогава ще отида пак!

— Но какво търси роклята й в ръцете ти? — попита Бранд. — Да не си я смъкнал от гърба й?

— Не — усмихна се широко Химлер, — купих я. За деветстотин франка, макар че тя искаше хиляда и петстотин. Ще я пратя на жена си — тя носи почти същия размер. Пипнете само… Той поднесе роклята на Християн. — Истинска коприна!

— Да, истинска коприна — потвърди Християн със сериозен вид, опипвайки плата.

Химлер се отправи към вратата, но при прага се обърна.

— За последен път ви питам: искате ли?

— Не, не. Все пак благодаря за любезността — отвърна Бранд.

— Както желаете заключи Химлер. — Ваша работа.

— Химлер — обади се Християн, — ние си отиваме. Ти почакай лейтенанта и го отведи с колата. Ние ще се върнем пеша.

— Не смятате ли, че може би ще има някакви заповеди за вас? — попита Химлер.

— Едва ли някой би казал, че в тоя случай се намираме в бойна обстановка — успокои го Християн. — Ще си отидем пеша.

Химлер повдигна рамене.

— Рискувате да получите куршум в гърба, ако се движите сами из улиците — предупреди ги той.

— Тая вечер не — отвърна Бранд. — По-нататък може би, но тая вечер не.

Той стана, последван от Християн, и двамата излязоха.

Градът беше старателно затъмнен, никъде не се виждаше светлина. Но луната вече се бе издигнала над покривите и къщите хвърляха резки геометрични сенки върху залетите с мека светлина улици. Нямаше никакъв вятър, въздухът беше топъл и над града цареше някакво спотаено безмълвие, нарушавано само нарядко от неприятното скърцане на гъсеничните стоманени машини, което ту се засилваше, ту заглъхваше сред лабиринта на тъмните улици.