Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Жалко, че не съм идвал тука преди — рече тихо лейтенантът. — В мирно време сигурно е чудесно.

— Знаете ли, лейтенант — засмя се Християн, — тъкмо това си мислех и аз!

Харденбург се усмихна дружелюбно и Християн се учуди, че толкова се бе страхувал досега от тоя човек, който всъщност беше един простодушен младеж.

След малко Бранд изскочи от сградата.

— Работата е уредена — съобщи той. — До утре следобед съм напълно свободен. Всички са във възторг от мене. Обясних им какви снимки съм направил и едва не ме произведоха полковник!

— Не бихте ли могли — обърна се лейтенантът към Бранд и за първи път, откакто го знаеха всички, в гласа му прозвуча известна нерешителност, — не бихте ли могли да ме фотографирате пред Операта, ще ми се да изпратя една снимка на жена си.

— С удоволствие — отвърна Бранд, добил изведнъж сериозен вид.

— Химлер — рече лейтенантът, — Дистл. Елате с мене.

— Господин лейтенант — каза Християн, — защо не се снимате сам? Вашата жена сигурно не се интересува от нас. — За първи път през своята едногодишна служба при Харденбург той се осмеляваше да му възрази.

— О, не! — Лейтенантът го прегърна през раменете и Християн за миг си помисли, че Харденбург е може би малко пиян. — Не. Аз неведнъж съм писал на жена си за вас и за нея ще бъде много интересно да ви види на снимка.

Бранд се суети дълго, търсейки най-доброто положение: искаше му се „да хване“ по-голямата част от сградата на Операта в дъното. Химлер се усмихваше като шут, а Християн и лейтенантът гледаха напрегнато и сериозно към обектива на апарата, сякаш присъстваха на някакъв особено важен исторически момент.

След снимката всички се качиха отново в колата и се отправиха към арката Сен Дени. В полегатите лъчи на залязващото слънце улиците изглеждаха по-приветливи и някак си по-пусти, особено там, където още нямаше войници и движение на военни коли. За първи път, откакто бяха пристигнали в Париж, Християн почувства някаква смътна тревога.

— Паметен ден — замислено проговори лейтенантът, седнал до шофьора. — Незабравим исторически ден! Когато след години си спомним за него, ще кажем: „Ние бяхме там в зората на новата ера!“

Християн забеляза, че Бранд, който седеше до него, направи малка комична гримаса; но Бранд беше живял дълги години във Франция, където навярно се бе научил да се отнася с цинизъм и насмешка към всички възвишени чувства.

— През четиринайсета година — продължи лейтенантът — моят баща стигнал чак до Марна, на няколко крачки от Париж, но не могъл да види самия Париж. А днес ние прехвърлихме Марна за няколко минути. Исторически ден…

Харденбург хвърли остър поглед към една странична улица. Християн неволно се обърна и погледна безпокойно в същата посока.

— Химлер — обади се Харденбург, — не е ли това улицата?

— Каква улица, господин лейтенант?

— Тая, на която се намира… оня знаменит дом.

„Каква памет! — изненада се Християн. — Всичко запомня. Огневи позиции на оръдията и инструкции за военнополевия съд, начини за обеззаразяване на огазени материални части и… адреса на тоя парижки публичен дом, мимоходом споменат преди цели два часа.“

— Аз мисля — колебливо рече лейтенантът, когато Химлер започна да намалява скоростта, — аз мисля, че в ден като днешния, ден на битки и победи… с една дума, ние напълно сме заслужили едно малко развлечение. Войник, който бяга от жените, не е истински войник. Бранд, вие сте живели в Париж — знаете ли нещо за това заведение?

— Да, господин лейтенант. То се радва на небивала репутация.

— Върнете колата, подофицер! — заповяда Харденбург.

— Слушам, господин лейтенант! — Химлер многозначително се усмихна, ловко обърна колата и я насочи към улицата, която преди малко бе показал на спътниците си.

— Аз съм уверен — с важен вид добави Харденбург, — че мога смело да разчитам на вас да си държите езика зад зъбите.

— Разбира се, господин лейтенант — в хор отговориха всички.

— Всяко нещо на свой ред — и дисциплина, и другарски забавления. Химлер, това ли е мястото?

— Да, господин лейтенант — отвърна Химлер. — Но изглежда затворено.

— Вървете с мен! — Лейтенантът слезе от колата и се отправи към масивната дървена врата, тропайки така силно по паважа, че тясната уличка закънтя от стъпките му, сякаш маршируваха цяла рота войници.

Харденбург почука на вратата и Бранд и Християн се спогледаха усмихнато.

— Не бих се учудил особено — рече шепнешком Бранд, — ако след малко лейтенантът започне да ни продава порнографски снимки!