Ирвин Шоу - Младите лъвове

— О ла-ла! — отново възкликна шофьорът на Християн, който разбираше френски. Той се наведе, небрежно вдигна един камък и го запрати към французина. Камъкът прелетя край стареца и попадна във витрината на кафенето. Чу се остър звук от разбито стъкло и в миг целият площад притихна. Старецът дори не се озърна, а се отпусна мълчаливо на стола и като се опря на бастуна си, погледна безпомощно и гневно към германците.

Християн се отправи към шофьора.

— Защо направи това? — попита той тихо.

— Защото вдигаше прекалено много шум — отвърна човекът — здрав, грозен и нахален мъжага, типичен шофьор на берлинско такси, когото просто не можеше да търпи. — Това ще ги научи да уважават малко германската армия.

— Не си позволявай да направиш пак такова нещо — рече остро Християн. — Ясно?

Шофьорът застана малко по-прилично, гледайки го с тъпия си нагъл поглед.

Християн се обърна.

— Хайде — извика той, — на път!

Притихналите момичета мълчаливо изпратиха с поглед немските коли, които прекосиха площада и излязоха на пътя към Париж.

Когато спряха пред кафявата, украсена със скулптурни орнаменти грамадна арка Сен Дени, Християн почувства известно разочарование. Просторният площад около арката беше вече задръстен от бронирани коли, по асфалта седяха войници в сиви униформи и ядяха закуска, приготвена в походната кухня, също както в баварски гарнизон, който се готви за парад в деня на национален празник. Християн никога не беше идвал в Париж и си бе мечтал да завърши войната, като влезе един от първите в древната столица на врага.

Лавирайки сред разпръснатите наоколо войници и пирамидите от карабини, колата стигна до арката и Християн направи знак на Химлер, който се движеше зад тях, да спре. Това беше сборният пункт, където трябваше да чакат останалата част от ротата. Той свали каската си, въздъхна дълбоко и се протегна. Неговата задача беше изпълнена.

Бранд скочи от колата и се зае да снима войниците, които ядяха, опрели гръб на цокъла на арката. Даже в униформа и с черния кожен кобур до кръста той приличаше на банков чиновник в отпуска, който прави снимки за семейния албум. Бранд имаше свои теории за обектите, които трябва да се снимат. От редниците и подофицерите той подбираше обикновено по-хубавите и русокоси младежи. „Моята задача бе казал Бранд на Християн — е да популяризирам войната в родината.“ Очевидно тая теория наистина имаше успех, защото за своята работа той бе представен за офицерски чин и постоянно получаваше похвали от командването на пропагандните части в Берлин.

Между войниците се движеха срамежливо две деца — единствените представители на парижкото население по улиците тоя следобед. Бранд ги заведе до малката разузнавателна кола, върху чийто капак Християн сега почистваше своя автомат.

— Хайде — обърна се към него Бранд, — направи ми една услуга. Снимай се с тия деца.

— Потърси някой друг — отвърна Християн. — Аз не съм артист.

— Искам да те прославя — рече фотографът. — Наведи се към тях и им предложи бонбони.

— За съжаление нямам бонбони — отвърна Християн.

Децата — момче и момиче на около пет години — стояха край колата и наблюдаваха печално Християн с черните си очи.

— Ето, вземи. — Бранд извади от джоба си парче шоколад и го подаде на Християн. — У добрия войник трябва да има всичко необходимо.

Християн въздъхна, сложи настрана цевта на автомата и се наведе към малките симпатични дрипльовци.

— Чудесни типове — промърмори Бранд, като коленичи и вдигна апарата към очите си. — Децата на Франция: хубави, недохранени, печални и доверчиви. Щедрият, сърдечен, атлетически сложен немски подофицер: красив, дружелюбен и фотогеничен…

— Върви по дяволите — рече Християн.

— Продължавай да се усмихваш така, хубавецо. — Бранд щракаше усилено снимка след снимка. — И не им давай шоколада, преди да ти кажа. Дръж го така, че да ги накараш да посягат към него.

— Не забравяй, ефрейтор — усмихна се Християн, гледайки надолу към сериозните замислени детски лица, — че аз все още съм твой командир!

— Изкуството преди всичко — отвърна Бранд; — Лошото е, че не си блондин. Ти си чудесен тип на германски войник, но за съжаление си с тъмна коса. И в тоя момент ми приличаш на човек, който непрекъснато се мъчи да си опомни нещо.

— Струва ми се — в същия тон рече Християн, — че се налага да донеса за вашите изказвания, които позорят честта на германската армия.

— Художникът стои над всички съображения от подобен род — парира Бранд.