Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Кажете ми, госпожици — рече той бавно, търсейки подходящите думи, — минаха ли много ваши войници напоследък оттука?

— Не, мосю — усмихнато и кокетно отвърна пълното момиче, — нас всички ни изоставиха. Нали вие няма да ни причините някакво зло?

— Ние не мислим да причиняваме никому зло — рече Християн, особено на такива хубавици.

— Чуйте го — възкликна Бранд на немски, — чуйте го само!

Християн се усмихна. Имаше нещо много приятно във всичко това да стоиш пред църквата в този старинен град, огрян от утринното слънце, да се любуваш на пълната гръд на тая чернокоса девойка в прозрачна блуза и да флиртуваш с нея на чужд език. Ето нещо, за което дори не беше мечтал, когато тръгваше на война!

— Гледай ти! — каза усмихнато мургавата. — И на това ли ви учат във вашите военни школи?

— Войната е свършена — отвърна тържествено Християн — и вие ще се уверите, че ние сме истински приятели на Франция.

— Така ли? Я виж какъв чудесен пропагандатор! — Мургавата го изгледа предизвикателно и за миг той изпита дръзкото желание да остане за един час в града. — А ще видим ли други мнозина като вас?

— Още десет милиона.

Девойката вдигна отчаяно ръце.

— О, боже мой! — Тя плесна ръце в комично отчаяние. — Какво ще правим с всичките тия хора?… Вземете. — Тя му поднесе цветята, които държеше. — Вие сте първите гости.

Християн изненадано погледна букета и внимателно го пое. „Колко непринудено и по човешки! — помисли си той. — И колко обещаващо…“

— Госпожице… аз не зная как да се изразя… — обърка се окончателно той — но… Бранд!

— Господин подофицерът иска да каже — бързо и без да се запъва, заговори Бранд на своя хубав френски език, — че е безкрайно признателен и взема цветята като символ на нерушимите връзки между нашите два велики народа.

— Да, да — рече Християн, завиждайки на лекотата, с която се бе изразил Бранд. — Точно така.

— Я гледай ти — възкликна девойката, — та той е офицер. — Тя още по-ласкаво се усмихна на Християн и той със задоволство реши, че всъщност тия момичета с нищо не се различават от немкините.

Зад гърба на Християн по калдъръма се разнесоха нечии звънки стъпки и преди той да се обърне, някой го удари бързо и леко, но рязко по пръстите. Цветята паднаха в краката му и се разпиляха по мръсния паваж.

Пред него с бастун в ръка стоеше възрастен французин със зеленикава мека шапка на главата, облечен в чер костюм с военна лентичка на ревера. Старецът гледаше Християн втренчено и с нескрита злоба.

— Вие ли направихте това? — попита той.

— Аз не разговарям с немци — отвърна остро французинът.

От стойката му Християн отгатна, че пред него стои запасен кадрови офицер, навикнал да командва. Това впечатление се засилваше от вида на неговото набръчкано, загрубяло и обрулено от вятъра лице. Старецът се обърна към девойките.

— Кучки! — рече той. — Какво чакате, че не легнете? Вдигайте полите и всичко ще се нареди!

— Вие по-добре си мерете думите, капитане — озъби се мургавата. — Минало е времето, когато сте командвали.

Християн се почувства много неловко. Но не знаеше какво да предприеме. Подобно „положение“ не се предвиждаше във военните устави и при това, разбира се, не можеше да се употреби насилие срещу един седемдесетгодишен старец.

— И това ми било французойки! — плю на земята старият човек. — Цветя на немците! Те избиват вашите братя, а вие им поднасяте букети!

— Но те са само прости войници — възрази девойката. — Откъснати от родината си и толкова млади и хубави в своите униформи! — Тя им се усмихна безсрамно и Християн неволно се засмя при тия чисто женски доводи.

— Хайде, старче — обърна се той към французина, — ти ни отне вече цветята и можеш да се върнеш при чашката си.

Християн приятелски сложи ръка на рамото на старика, но той яростно я отблъсна.

— Не се докосвай до мене, шваба! — изкрещя старецът и тръгна по площада, тракайки гневно по калдъръма с обувките си.

— О ла-ла! — неодобрително поклати глава шофьорът на Християн, когато французинът минаваше край колата.

Старецът дори не го погледна.

— Французи, французойки! — закрещя той, отправяйки се към кафенето, сякаш се обръщаше към жителите на целия град… — Трябва ли да се учудваме, че швабите ни сгазиха сега? Ние загубихме и мъжество, и твърдост. Един изстрел, и всички бягаме в гората като зайци. Една усмивка, и нашите жени са готови да легнат с цялата германска армия! Ние не работим, не се молим, не се сражаваме — умеем само да се предаваме. Да се предаваме на фронта, да се предаваме в спалнята… От двадесет години Франция се готви за това и сега надмина самата себе си.