Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Обещава, че ще съобщи всичко — обясни Бранд.

— Предай му — рече Християн, — че ще го следим и ще го застреляме веднага, ако направи някоя глупост.

Бранд преведе и пленникът отново закима енергично глава, сякаш заплахата на Християн му се струваше най-естественото нещо в света. Всички навлязоха в гората и се отправиха към барикадата, оставяйки зад себе си мъртвия Краус. Той имаше вид на човек, който си почива на тревата; от лъчите на слънцето, което се провираше през листака, каската му бе добила тъмнозлатист цвят.

Французинът вървеше на десет крачки пред тях и скоро се спря до една ниска каменна ограда в края на гората — там, където теренът се издигаше на около три метра над шосето.

— Емил — извика французинът. — Емил… аз съм, Морел! — Той се прехвърли през оградата и изчезна от очите им.

Християн и Бранд се приближиха предпазливо до каменната стена и се стаиха зад нея. Долу, на пътя зад барикадата, те видяха своя пленник, който говореше бързо на седем войници, кой приклекнал, кой легнал на шосето. Французите поглеждаха боязливо към гората и очевидно спореха за нещо с тих и неспокоен глас. Даже в униформи и с карабини в ръце, тия хора приличаха на селяни, събрани в общината, за да разгледат някакъв важен въпрос. Християн недоумяваше какво би могло да тласне тия безпомощни, изоставени от офицерите си войници към такава безсмислена и неорганизирана съпротива — отчаяние, дързост или изблик на патриотизъм. Той се надяваше, че французите ще се предадат. Не искаше да избива тия изтощени шепнещи хора в кални изпомачкани униформи.

Техният пленник се обърна и махна с ръка към Християн.

— C’est fait! — извика той. — Nous sommes finis!

— Казва, че всичко е наред — преведе Бранд. — Предават се.

Християн се изправи и с жест заповяда на войниците да хвърлят оръжието си. В този миг от другата страна на шосето се разнесоха три безпорядъчни автоматни откоса. Французинът, който беше водил преговорите, падна, а останалите, стреляйки в движение, хукнаха назад по шосето и един след друг изчезнаха в гората.

„Това е Химлер! — помисли си горчиво Християн. — И, разбира се, в най-неподходящия момент. А когато ти дотрябва, няма го никакъв.“

Той се прехвърли през оградата и се спусна по насипа към барикадата. От другата страна на пътя продължаваха да стрелят, макар че това беше вече безсмислено. Французите бяха изчезнали, а Химлер със своите хора очевидно не възнамеряваше да ги преследва.

Когато Християн се озова на шосето, раненият французин се размърда. После се надигна и впери очи в Християн. Няколко мига той седя изтощен така, облегнат на поваленото дърво, след това опипа стоящото до него сандъче с бомби, измъкна непохватно една и потегли безсилно вентила. Християн се обърна към него и когато човекът, без да го изпуска от поглед, се опита да измъкне запалката със зъби, натисна спусъка на автомата. Французинът се строполи назад по гръб, а бомбата се търколи на земята. Християн се хвърли към нея, грабна я и я запрати в гората. После приклекна зад барикадата до мъртвеца и зачака експлозията, но нищо не последва. Очевидно войникът не беше успял да изтегли цялата запалка.

— Всичко е наред — извика Християн, като ставаше. — Химлер, елате тука.

Чупейки клоните пред себе си, Химлер и неговите войници се спуснаха на шосето. Християн продължаваше да разглежда убития. Бранд вече бе фотографирал трупа: снимки на убити французи все още бяха рядкост в Берлин.

„Ето че убих човек! — помисли си Християн. — Но не изпитвам нищо особено.“

— Какво ще кажете на това, а? — тържествуващо възкликна Химлер. — Ето как трябва да се воюва! Готов съм да се обзаложа, че за такова нещо могат да ти дадат и Железния кръст!

— О, млъкни за бога! — рече Християн.

Той повдигна убития и го довлече до канавката. После заповяда на войниците да разрушат барикадата, а сам заедно с Бранд се отправи към гората, където лежеше Краус.

Когато двамата донесоха Краус на шосето, Химлер и хората му бяха вече разбили по-голямата част от барикадата. Убития в гъсталака французин оставиха да лежи там, където беше паднал. Християн бе станал много нетърпелив и искаше час по-скоро да продължи напред — нека други след него отдадат последни почести на падналия неприятел.

Той внимателно отпусна Краус на земята. Силезиецът изглеждаше съвсем млад и пълен със сили; на устните му все още личаха червени петна от череши, като на малко момче, което гузно излиза от килера, където е изгребало буркана със сладко. „Ето — помисли си Християн, загледан в едрия простодушен младеж, който така заразително се кискаше на неговите шеги, — ето, ти уби своя французин!…“ В Париж той щеше да пише на бащата на Краус как е загинал синът му. „Безстрашен и жизнерадостен — ще пише, синът ви посрещна гордо смъртта като истински германски войник.“ Християн поклати глава. Не, трябваше да измисли нещо по-умно. Това приличаше на ония идиотски писма от миналата война, които — нямаше защо да се крие — предизвикваха сега само усмивка. Нещо по-оригинално се полагаше на Краус, нещо по-лично: „Неговите устни все още бяха изцапани с череши, когато го погребахме. Той постоянно се смееше на моите шеги и падна сразен само защото проявяваше пламенна храброст…“ Не, и това не можеше да се каже. Но така или иначе, налагаше се да напише нещо.