Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Не — отвърна Мешен, едва поемайки дъх. — Оставихме колите на страничния път. Всички са невредими. Подофицер Химлер ме изпрати да видя дали сте живи.

— Живи сме — мрачно рече Християн.

— Подофицер Химлер ми нареди да ви предам, че ще се върне в щаба на батареята, за да съобщи, че сте влезли в допир с неприятеля и да поиска два танка в подкрепа — добави Мешен отчетливо, все така по устава, който му бяха втълпявали в главата през дългите уморителни часове на обучение.

Християн погледна с присвити очи ниската барикада, загадъчно стаена в зеленикавия полумрак на дърветата. „Защо тъкмо с мен трябваше да се случи това! — горчиво си помисли той. — Ако открият, че съм заспал, ще ме изправят пред военен съд.“ Той си представи безстрастните неумолими лица на офицерите, седнали зад съдийската маса, по която шумоляха книжа, и видя себе си, застанал неподвижно пред тях в очакване на суровата присъда. „Няма що да се каже, хубава услуга ми направи Химлер! Той ще отиде за подкрепа, а на мен ще даде възможност да получа куршум в корема.“

Химлер беше шумен и весел човек, който само се усмихваше и си придаваше загадъчен вид всеки път, когато го питаха дали е роднина на Хайнрих Химлер. Неизвестно защо, в батареята се мълвеше упорито от уста на уста, че двамата са родственици — чичо и племенник навярно — и всички се отнасяха към подофицер Химлер с трогателно внимание. Навярно в края на войната, когато благодарение на това съмнително родство Химлер станеше полковник (той беше съвсем посредствен войник и никога не можеше да се издигне със свои собствени сили), щяха да открият, че двете имена са били просто съвпадение.

Християн поклати глава. Налагаше се да реши какво да предприеме по-нататък, а това бе толкова трудно! Най-малката неправилна стъпка можеше да им струва живота, а той беше седнал да мисли за Химлер и неговата кариера, за миризмата на непрано бельо, която се излъчваше от шофьора, за малката птичка, която подскачаше по шосето, за страха на изгорелия от слънцето Бранд и за смешния начин, по който фотографът бе зарил уста в земята, сякаш искаше да си изкопае със зъби окоп.

А барикадата продължаваше да мълчи и само вятърът от време на време шумолеше в листата на повалените върху шосето дървета.

— Не излизайте от прикритието — заповяда шепнешком Християн.

— И аз ли трябва да остана тука? — попита с тревога Мешен.

— Да, ако нямате нищо против — сопна се Християн. — Чая сервираме в четири часа.

Смутен и разтревожен, Мешен се зае да издуха праха от затвора на карабината си.

Християн провря дулото на автомата си през стъбълцата на маргаритките и се прицели в барикадата. „За първи път! — въздъхна той дълбоко. — Първият ми изстрел в тая война…“ После даде два кратки откоса. Гърмежите прозвучаха някак си особено оглушително и зловещо сред околните дървета, а маргаритките заклатиха възбудено глави. Зад гърба му се чу някакво плачливо сумтене. „Бранд — сети се Християн, — военният фотограф…“

В продължение на миг-два нищо не се случи. Птичката беше отлетяла, маргаритките престанаха да клатят глави и ехото от изстрелите заглъхна в гората. „Естествено — помисли си Християн, — не са толкова глупави да останат зад барикадата. Това би било прекалено наивно.“

В тоя момент той забеляза как през пролуките в горната част на барикадата се появиха дулата на няколко карабини. Затрещяха изстрели и куршумите със злобен писък прелетяха над главата му.

— Не, не, моля ви се, не бива… — Това беше гласът на Бранд.

„Какво друго, дявол го взел, може да се очаква от един пейзажист на средна възраст!“ — помисли си Християн.

Когато от барикадата откриха отново огън, Християн си наложи да не затваря очи и преброи противниковите карабини. Шест, може би седем. Това беше всичко. Стрелбата спря така внезапно, както беше започнала.

„Чудесно! Дори невероятно! — помисли си Християн. — Сигурно зад барикадата нямат офицери. Навярно това са половин дузина хлапаци, които лейтенантът е изоставил, и сега, уплашени, са готови да се предадат.“

— Мешен!

— Слушам, господин подофицер.

— Върнете се при подофицер Химлер и му кажете да изведе колите на шосето. Оттук няма да ги видят, така че не рискуват нищо.

— Слушам, господин подофицер.

— Бранд! — с рязък и презрителен тон извика Християн, без да се обърне. — Бъди добър да млъкнеш.

— Добре — отвърна Бранд. — Разбрано. Не ми обръщай внимание. Ще изпълня всичко, което наредиш. Уверявам те. Можеш да разчиташ на мен.