Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн отвърна очи от комичното олющено лице на Бранд и погледна назад към другите две коли, които се движеха по равния път на разстояние седемдесет и пет метра една от друга. Лейтенантът му беше предал трите коли, а самият той заедно с останалата част от взвода бе продължил по друг, успореден път. Те бяха получили заповед да се движат към Париж, който — както ги уверяваха — нямало да се отбранява. Християн се усмихна, обхванат от гордост при мисълта, че изпълнява първата си самостоятелна задача и носи отговорност за три коли и единадесет войници, въоръжени с десет карабини и автомати и една тежка картечница.

Той се обърна на мястото си и отправи поглед напред. „Хубава страна! — помисли си. — Колко грижливо са обработени тия нивя, оградени с тополи и покрити с равни редове посеви…“

„Всичко стана така неочаквано и мина така гладко — спомни си след малко Християн. — Внезапният блестящ щурм през Европа след дългото зимно затишие… Съкрушителният жив валяк…“ Всичко бе обмислено до последната подробност, не бяха забравени дори таблетките сол и тубите със салварзан. (В Аахен преди похода всеки войник получи по три туби неприкосновен запас и Християн остана изненадан от правилния начин, по който медицинските служби бяха оценили френската съпротива). И ето сега всичко вървеше като по часовник. Депата, картите и запасите от вода се намираха точно там, където се предполагаше; числеността на противника и силата на неговата съпротива, състоянието на шосетата — всичко отговаряше на предварителните оценки. „Да, само германци — реши Християн, спомняйки си мощния поток от хора и машини, който се разливаше из Франция, — само германци могат да постигнат такова нещо“.

Звук на самолет заглуши шума на мотора. Християн вдигна глава и неволно се усмихна. Зад тях, на около двадесет метра над шосето, се носеше бавно една щука. Колко грациозна и уверена изглеждаше тя, с двете си колела, които подобно на стръвни ястребови нокти стърчаха под корпуса й! Любувайки се на откроените на фона на небето крила, той съжали, че не бе постъпил в авиацията. Летците бяха любимците на армията и на населението. Дори по време на война те се ползваха от редица привилегии и живееха като в първокласни курортни хотели. Летците бяха славни момчета, елитът на страната — млади, безгрижни и самоуверени. Християн ги беше срещал из баровете, където пръскаха пари с шепи. Събирайки се на тесни, недостъпни за чужди хора групички, те на своя особен жаргон споделяха впечатленията си от полетите над Мадрид, бъбреха за бомбардировките над Варшава, за момичетата в Барселона, за новия модел месершмит, и сякаш никой от тях не мислеше за смърт и поражение, като че ли тия понятия не съществуваха в техния затворен, аристократичен, опасен и весел свят.

Щуката летеше сега точно над колата. Пилотът се наведе от кабинката и се усмихна, Християн също се усмихна и помаха с ръка. Пилотът вдигна крилата и се понесе нататък — млад, безгрижен и арогантен — над засаденото от двете страни с дървета шосе, което се простираше пред тях чак до Париж.

Християн се излегна непринудено на предната седалка на колата. Заслушан в равномерния спокоен шум на мотора и напоения с дъх на треви вятър, който си играеше с косата му, неволно си спомни една мелодия, която бе чул на концерт в Берлин по време на отпуска. Квинтет за кларинет от Моцарт — вълнуваща и тъжна мелодия, като песен на девойка, която оплаква в летен следобед край брега на бавна река своя загубен любим. Притворил очи, в които от време на време проблясваха златисти искрици, Християн неочаквано си спомни кларинетиста — нисък плешив човек с печално лице и увиснали светли мустаци като „мъж под чехъл“ в карикатура.

„Всъщност — помисли си развеселен Християн — в такъв час би трябвало да си тананикам не Моцарт, а Вагнер. Тоя, който днес не пее «Зигфрид», е почти предател спрямо великия Трети райх.“

Християн не обичаше много Вагнер, но си обеща да се позанимае и с него, щом свърши с квинтета. По този начин може би щеше да се отърси от сънливостта си. Той отпусна глава и неусетно заспа, дишайки равномерно, със застинала на устните усмивка. Шофьорът го погледна и дружелюбно ухилен го посочи с палец на фотографа и силезийския ефрейтор. Великанът се разсмя, сякаш Християн бе извършил нещо необикновено остроумно и забавно специално заради него.

Трите коли се носеха бързо по безлюдния, залян от слънцето път: тук-таме само се мяркаха някоя и друга крава, пиле или патица, сякаш всички селяни бяха решили да се повеселят, като отидат на панаир в съседния град.