Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Мешен — рече Християн.

— Слушам, господин подофицер.

— Предайте също на Химлер, че аз ще се придвижа надясно през тая горичка и ще се опитам да обходя барикадата. Нека той вземе поне петима войници, да излезе на шосето и да тръгне вляво. По мое мнение зад барикадата има не повече от шест-седем души, въоръжени само с карабини. Смятам, че при тях няма офицер. Запомнихте ли всичко?

— Да, господин подофицер.

— След петнадесет минути ще дам изстрел с автомата — продължи Християн — и ще поискам да се предадат. Смятам, че няма да се съпротивляват, ако открият, че ги обстрелват откъм тила. Ако пък решат да се бият, Химлер веднага да открие огън. Ще оставя един човек тук, в случай че французите се опитат да се прехвърлят през барикадата. Запомнихте ли всичко?

— Да, господин подофицер.

— Добре. А сега вървете.

— Слушам, господин подофицер. — Мешен запълзя обратно с израз на решителност и съзнание за отговорността, която носи.

— Дистл! — обади се Бранд.

— Да? — отвърна Християн хладно, без да се обърне. — Ако искаш можеш да отидеш с Мешен. Ти не си мой подчинен.

— Предпочитам да вървя с теб — отвърна спокойно Бранд. — Оправих се вече. Бях се само поуплашил. — Той се засмя. — Просто не бях свикнал да стрелят по мене. Ти каза, че ще предложиш на французите да се предадат. Вземи ме тогава и мен. Никой от тях, няма да разбере твоя френски език.

Християн го погледна и двамата се усмихнаха. „Сега всичко е наред — каза си Християн. — Най-после дойде на себе си.“

— В такъв случай да вървим — рече той, — смятай се за поканен.

Те запълзяха надясно през папратта и навлязоха в гората. В едната си ръка Бранд държеше „Лайката“, а в другата автомата, чийто предпазител беше благоразумно поставил. В тила се движеше нетърпеливият Краус. Папратта беше мека и издаваше дъх на влага, а земята беше мочурлива и скоро униформите им се покриха със зеленикави петна. На тридесет метра пред тях се издигаше малко възвишение. Те го преодоляха пълзешком, станаха и под неговото прикритие продължиха приведени напред.

Гората шумолеше тихо. Две катерички, изскочили от гъсталака, се понесоха с остър писък от дърво на дърво. Тримата се движеха предпазливо успоредно на пътя, закачайки обущата и панталоните си в клоните на храсталаците.

„Няма да успеем — мислеше си Християн, — всичко ще се провали. Не може да са толкова наивни. Това е чисто и просто клопка и аз попаднах с двата крака в нея. Армията, разбира се, ще стигне в Париж, но аз няма никога да стигна. В тоя пущинак трупът ми може да се търкаля десетина години и никой освен бухалите и горските животни няма да го открие.“ Докато лежеше на шосето и после, когато пълзеше, Християн бе станал просто вир-вода, но тук в тъмната гора беше хладно и потта започна да лепне по кожата му. Той стисна силно зъби. Гората навярно гъмжеше от изпълнени с омраза французи, които може би дори в тоя момент се промъкваха зад дърветата в гъсталака, който сигурно познаваха като дланта си, обхванати от радост, че им се пада случай да убият още някой и друг германец, преди да капитулират. Бранд, живял винаги по уличните паважи, сега се провираше из храсталака с такъв шум, сякаш през него минаваше цяло стадо добитък.

„Боже мой — помисли си Християн, — защо всичко трябваше да стане именно по такъв начин?“ Това беше първият му бой, а ето че цялата отговорност падаше на неговите плещи, защото лейтенантът тъкмо сега бе решил да мине по друг път! Досега лейтенантът не се отделяше от взвода, гледаше презрително Християн над дългия си нос и постоянно сипеше язвителни забележки: „Подофицер, така ли са ви учили да командвате?“; „Подофицер, така ли смятате, че трябва да се попълни формуляр за заявка?“; „Подофицер, когато заповядвам десет души да се явят тук в четири часа, аз имам пред вид четири часа, а не четири и две, четири и десет или четири и петнадесет минути. «Четири часа, подофицер! Ясно ли е?» И ето сега лейтенантът пътуваше безгрижно в бронираната си кола, натъпкан с какви ли не тактически познания. Клаузевиц, диспозиции на войскови части, обходни операции, сектор на обстрела, движение с помощта на компаса по непознат терен, — сега всичко това му беше съвсем излишно, сега той имаше нужда само от една туристическа карта и няколко резервни литра бензин. А Християн — всъщност един цивилен, току-що облечен в униформа — трябваше заедно с още двама новаци да се провира из тая предателска гора с безумната надежда да се справи с един силно укрепен противник! Това беше истинска лудост. Лудост, която нямаше да доведе до нищо. Той с удивление си спомни, че едва преди малко, там на шосето, беше съвсем уверен в успеха.