Ирвин Шоу - Младите лъвове

Първият изстрел се стори на Християн като рязка нота в мелодията, която продължаваше да звучи в неговото съзнание.

Следните пет изстрела, острото скърцане на спирачките и чувството, че пада, когато колата свърна настрани и изпълзя в канавката, го разбудиха. Замаян, той скочи навън и залегна зад колата. До него, дишайки тежко и зарили глава в праха, се таяха останалите. Известно време Християн лежа мълчаливо, очаквайки да види какво ще стане по-нататък. Той се надяваше, че някой ще му подскаже какво да предприеме, но след миг забеляза, че войниците гледат тревожно и въпросително към него. „Когато командва бойна част — спомни си Християн, — подофицерът е длъжен незабавно да прецени обстановката и да издаде ясни и разбрани разпореждания. Той е длъжен да запази пълно самообладание, да действа уверено и смело.“

— Има ли ранени? — попита шепнешком той.

— Не — отвърна Краус. Силезиецът бе сложил пръст върху спусъка на карабината си и надничаше възбудено иззад предното колело на колата.

— Исусе, Исусе Христе! — нервно мърмореше Бранд, сваляйки трескаво предпазителя на автомата си, сякаш за първи път боравеше с оръжие.

— Не пипай предпазителя! — остро рече Християн. — Не го сваляй — може да убиеш някого от нас.

— Да се махаме оттук — предложи Бранд. Каската му се бе изхлузила от главата и косата му беше цялата в прах. — Иначе всички ни ще избият.

— Мълчи! — извика Християн.

Отново затрещяха изстрели. Няколко куршума попаднаха в колата, една от гумите експлодира.

— Исусе — продължи да мърмори Бранд, — Исусе Христе!

Християн запълзя предпазливо към задната част на колата, прескачайки проснатия на земята шофьор. „Тоя тип — помисли си той машинално — не се е къпал от деня, когато нахлухме в Полша.“

— Дявол да го вземе — рече той, — защо не се миеш?

— Виноват, господин подофицер — отвърна покорно шофьорът.

Намерил се под закрилата на задните колела, Християн повдигна глава. Право пред него поклащаха главички няколко маргаритки; от толкова близо те приличаха на някаква праисторическа гора. Нататък, проблясвайки слабо под ярките слънчеви лъчи, се простираше шосето.

На пет-шест метра от Християн кацна някаква птичка и заподскача по пътя, улисана в своите занимания, издавайки от време на време пронизителен вик като припрян купувач в магазин, от който продавачът е излязъл за минутка.

На стотина метра по-нататък се издигаше самата барикада. Християн внимателно я огледа. Тя се намираше на̀преко на пътя — там, където от двете страни на шосето теренът се издигаше почти отвесно като язовирна стена по средата на поток. Шумолящите дървета образуваха нещо като арка над пътя и хвърляха гъста сянка над самата барикада. Отвъд нея беше тихо и не се забелязваше никакво движение. Християн погледна назад. На известно разстояние пътят правеше завой и другите две коли не се виждаха. Но той не се съмняваше, че са спрели веднага, щом са чули гърмежите. „Какво ли правят сега?“ — попита се Християн и мислено се изруга, задето бе заспал и попаднал в такова положение.

По всичко личеше, че барикадата е била издигната набързо — две отсечени дървета с листака, една прекатурена каруца, няколко пружини и дюшеци и камъни от съседната ограда. Но мястото беше избрано добре. Клоните на дърветата я закриваха от окото на самолетите и човек можеше да я забележи едва когато се натъкне на нея, както се бе случило сега.

Имаха щастие, че французите бяха стреляли преждевременно. Християн чувстваше гърлото си пресъхнало и изпитваше ужасна жажда. Не стигаше това, но и от изядените череши внезапно го защипа върхът на езика, раздразнен вече от цигарения дим.

„Ако тия французи имат капка ум — помисли си той, втренчил очи в загадъчно тъмнеещите се повалени дървета на стотина метра от него, — в този момент вече трябва да ни ударят във фланг и да ни ликвидират! Как можах да допусна това? Как можах да заспя? Ако имат в гората минохвъргачка или картечница, всичко ще се свърши за няколко секунди.“ Но барикадата както преди мълчеше и до слуха му достигаше само острият неприятен глас на птичката, която продължаваше да подскача върху асфалта зад маргаритките.

Нещо изшумоля зад гърба му и той се обърна. Беше Мешен, един от войниците в другите две коли, който сега пълзеше към тях през храсталака Мешен се движеше предпазливо, по всички правила, както го бяха обучавали на занятия, прегърнал карабината в ръце.

— Как е там при вас? — попита го Християн. — Има ли ранени?