Ирвин Шоу - Младите лъвове

Ноа почака малко, после потупа приятелски заспалия пияница и последва моряците. На улицата се спря и вдъхна мекия влажен въздух, който освежи приятно пламналото му лице. В премигващата светлина на уличната лампа той забеляза двете унили, облечени в синьо фигури, които вече изчезваха нататък в мъглата. Обърна се и тръгна в обратна посока. Възбудената му от алкохола кръв пулсираше ритмично и приятно в слепоочията.

Ноа предпазливо отвори вратата и влезе безшумно в тъмната стая. Тук се усещаше предишната миризма, която беше успял да забрави за известно време. Миризма на спирт, лекарства и някакъв тежкосладникав дъх… Той запипа нервно по стената и се спъна в стола, преди да намери електрическия ключ.

Баща му лежеше проснат на леглото, с отворена уста, сякаш, сепнат от ярката светлина, се канеше да заговори. Ноа го погледна, олюлявайки се леко. „Да, един глупав, лукав старец с комична брада и обезцветена коса, готов винаги да цитира библията!“ — помисли си той.

„Побързай, о боже, побързай, о господи, да ме прибереш…“ „Каква религия е изповядвал покойникът?…“ Ноа почувства леко замайване. Умът му не можеше да се спре на нищо определено и мислите, откъслечни и нелепи, се гонеха една друга в главата му. Пълни устни… Двадесет и пет долара за моряците и безплатно за него!… Никога не бе имал голям успех с жените, особено с такива като тая блондинка. А може би тя бе почувствала мъката му и тъкмо това я бе привлякло към него? Разбира се, тая жена беше страшно пияна… Роналд Бивърбрук… Как само подскачаха цветчетата върху полата й, когато вървеше, полюлявайки се, към дамската тоалетна!… Ако беше останал, сега навярно вече щеше да лежи удобно изтегнат под топлите завивки редом с тая мека и пълна бяла плът, която миришеше на чеснов лук, джин и малини. Изведнъж изпита остро, болезнено съжаление, че се е върнал тук, в голата стая, при мъртвия старец. Ако положението беше обратно — ако той, Ноа, беше мъртъв, а Джейкъб бе получил подобно предложение, без съмнение старият щеше да излочи „Четирите рози“ и да легне при блондинката… Но нима биваше да мисли така? Поклати глава. Та това беше баща му — човекът, който му бе дал живот! Господи, дали когато остарее, щеше да се превърне в бъбривец и позьор като Джейкъб?

С усилие на волята Ноа си наложи да се обърне към мъртвия и цяла минута не свали очи от него. Най-после всеки самотник срещу Нова година имаше право да очаква от единствения си син да пролее поне една сълза над него. Опита се да заплаче, но не успя.

Откакто беше пораснал, Ноа рядко мислете за баща си, а когато се сещаше за него, то беше само с озлобление. Но сега, наблюдавайки това бледо, набръчкано лице, което го гледаше от възглавницата, благородно и гордо като каменно ваяние (Джейкъб винаги си беше представял, че ще изглежда така на смъртния си одър), той положи истинско усилие да не мисли за баща си. Много нещо наистина беше преживял Джейкъб, преди да се озове в тая тясна стая на брега на Тихия океан! Напуснал мръсните улици на Одеса, той бе прекосил Русия, Балтийско море, океана и беше попаднал сред грохота и трескавия живот на Ню Йорк… Ноа затвори очи и си представи Джейкъб млад, стремителен и гъвкав, с хубаво лице и хищнически нос — младеж, който бе усвоил английски език с лекотата на роден оратор. Да, Ноа просто го виждаше как крачи по многолюдните улици с живи изпитателни очи, готов да се усмихне дръзко и на жени, и на съдружници, и на клиенти, готов всеки миг да тръгне на път… Джейкъб безстрашен и безчестен, — човекът, който странстваше през Южните щати, през Атланта и Тускалуза, човекът със сръчните пръсти, който всъщност не държеше много на парите, но мамеше заради тях, за да загуби всичко накрая; Джейкъб — човекът, който кръстосваше континента до Минесота и Монтана, готов винаги да се засмее, вечно с черна пура в устата, познат в кръчми и игрални домове; човекът, който разказваше цинични анекдоти и същевременно цитираше Исая… В Чикаго, след женитбата си за майката на Ноа, Джейкъб за кратко време беше станал внимателен и сериозен, неочаквано обхванат от чувство за дълг. Може би дори в ония дни — когато беше забелязал, че годините започват да натежават, а в косата по слепоочията му да се промъкват сребристи нишки — той сериозно бе помислил да се установи на едно място и да стане порядъчен човек.

Ноа си спомни също как Джейкъб, седнал следобед в обзаведения с плюшени мебели салон, пееше често със своя сочен дълбок баритон: „Разхождах се из парка веднъж, през веселия, весел май…“