Ирвин Шоу - Младите лъвове

Някъде от мрака долиташе музика, която ту замираше, ту се засилваше, понесена от вятъра. Ноа се отправи по посока на звуците и когато стигна до ъгъла, откри, че музиката иде от бара на срещуположната страна на улицата. През вратата постоянно влизаха и излизаха хора. Над заведението висеше обява: „В празник — обичайните цени. Посрещнете Новата година при нас!“

От музикалния бокс в бара долетяха звуците на нова плоча и нисък женски глас запя. „И ден и нощ — само ти, и под луната, и под слънцето — само ти единствен…“ — носеше се гласът на певицата в тихата влажна нощ, властен и наситен със страст.

Ноа прекоси улицата, отвори вратата и влезе. В далечния ъгъл седяха двама моряци и една блондинка, които наблюдаваха някакъв пиян, обронил глава върху махагоновата повърхност на бара. Когато Ноа влезе, барманът вдигна глава.

— Имате ли телефон? — попита младият човек.

— Ей там. — Барманът посочи към кабинката в дъното на залата. Ноа се отправи към нея.

— Не бъдете лоши, момчета — чу той блондинката да казва на моряците, когато минаваше край тях. — Сложете малко лед на врата му.

Върху лицето на жената падаше зеленикавата светлина от музикалния бокс. Тя се усмихна широко на Ноа. Той й кимна, влезе в кабинката и извади визитната картичка, която лекарят му беше дал. На нея бе написан телефонният номер на някакво погребално бюро, което работеше денонощно.

Ноа набра номера. Притиснал слушалката до ухото си и заслушан в сигнала, той си представи другия телефонен апарат там, в погребалното бюро, върху полираното писалище от тъмно дърво, осветено само от една лампа под абажур, представи си как тоя апарат със своя звън оповестява настъпването на Новата година. Ноа се канеше вече да остави слушалката, когато чу глас от другия край на жицата.

— Ало — обади се неясно някой, сякаш от много далече. — Погребално бюро „Грейди“.

— Бих искал да направя справка за едно погребение — каза Ноа. — Баща ми току-що умря.

— Името на покойника?

— Бих желал да се справя с цените. Аз не разполагам с големи средства и…

— Трябва да ми кажете името — прибави сухият служебен глас.

— Акерман.

— Уотърфийлд? — произнесе гърлено гласът от другия край. — Малкото име… — И после, шепнешком: — Глейдис, престани, Глейдис! — И пак по телефона, сякаш потискаше неудържим смях: — Първото име, моля.

— Акерман — повтори Ноа. — Акерман.

— Това ли е първото име?

— Не — отвърна Ноа, — семейното. Първото е Джейкъб.

— Ще ви помоля — рече гласът с пиянска церемониалност — да говорите по-ясно.

— Искам да зная — изкрещя Ноа — колко вземате за кремация.

— Кремация? — рече гласът. — Можем, защо не — ако пожелаете.

— Колко ще струва?

— А колко екипажа желаете?

— Какво, какво?

— Колко екипажа ще ви трябват за траурната процесия? — попита гласът, произнасяйки последната дума „прошешия“. — Колко гости и роднини ще присъстват?

— Един — отвърна Ноа. — Един гост, който е и роднина.

Плочата „И ден, и нощ“ завърши с шумен акорд и Ноа не можа да чуе какво каза човекът от другия край на жицата.

— Искам всичко да бъде колкото може по-скромно — в отчаяние рече Ноа. — Парите ми са малко.

— Рашбирам, рашбирам — каза човекът от погребалното бюро. — Позволете още един въпрос, ако обичате. Застрахован ли е покойникът?

— Не — отвърна Ноа.

— В такъв случай ще трябва — вие рашбирате, нали? — да платите в брой. И то предварително.

— Колко? — изкрещя Ноа.

— В какво желаете да поставим праха — в проста картонена кутия или в посребрена урна?

— В проста картонена кутия.

— Най-ниската цена при нас, драги — гласът от другия край изведнъж стана силен и отчетлив, — е седемдесет и шест долара и петдесет цента.

— Трябва да пуснете още пет цента за допълнителен разговор от пет минути — обади се телефонистката.

— Добре. — Ноа пусна в апарата нова монета и телефонистката каза: „Благодаря!“ — Съгласен съм, значи, седемдесет и шест долара и петдесет цента — продължи той, мислейки си, че все някак си ще събере тая сума. — Тогава вдругиден следобед — добави той с надежда, че до втори януари ще успее да продаде фотоапарата и останалите вещи. — Адресът е — хотел „Морски изглед“. Знаете ли къде се намира?

— Да — отвърна пиянският глас, — да, ра-ашбира се. Хотел „Морски изглед“. Утре ще изпратя човек, за да подпишете договора…

— Добре — съгласи се Ноа изпотен, готвейки се да окачи слушалката.

— Още едно нещо, драги — продължи гласът. — Какъв ще бъде църковният обред?