Ирвин Шоу - Младите лъвове

Ноа усети, че се задушава. Изпитваше ужасно чувство, че ако отвори уста, ще избухне в гръмогласен смях и че баща му просто ще умре, удавен във вълните на смеха му.

— Ноа — рече Джейкъб свадливо, — пишеш ли всичко?

— Да, татко — едва успя да издума младият човек.

— „Наистина — продължи успокоен Джейкъб — ти си най-възрастният брат и си свикнал да даваш съвети. Но днес понятия като «най-възрастен» и «най-млад» нямат вече предишното значение. Аз пътешествах много и смятам, че сега на свой ред бих могъл да ти дам някои полезни съвети. Евреинът не бива никога да забравя как подобава да се държи. В тоя свят има хиляди завистливи хора и техният брой постоянно расте. Видят ли евреин, бързат да кажат: «Погледни само как се държи на масата!», или «Диамантите на жена му са фалшиви», или «Виж го как шуми в театъра», или пък «Везните му не мерят точно. Бъдете сигурни, че ще ви измами!» Времената стават все по-тежки и евреинът е длъжен да се държи така, сякаш животът на всички други евреи зависи от всяка негова постъпка. Ето защо той трябва да се храни благоприлично и да борави изящно с вилицата и ножа. Той не бива да обкичва жена си с диаманти, особено ако са фалшиви. Неговите везни трябва да са най-точните в града. Той трябва да се движи като солиден човек със съзнание за своето достойнство…“ — Не — внезапно извика Джейкъб, — задраскай всичко това, защото само ще го разгневи!

Старецът въздъхна дълбоко и дълго мълча. Лежеше така неподвижно, че Ноа с безпокойство го погледна, но се увери, че е още жив.

— „Мили братко — заговори накрая Джейкъб с несигурен и изменен до неузнаваемост прегракнал глас, — всичко, което ти писах досега, е лъжа. Аз живях мизерно, мамех всички около себе си и тласнах жена си в гроба. Имам един-единствен син, от когото сигурно няма да излезе нищо, а самият аз съм разорен и всичко, което ти ми предрече, се сбъдна…“

Той се задави, опита се да каже още нещо и умря.

Ноа сложи ръка върху гърдите на баща си, за да провери дали сърцето му бие. Под набръчканата кожа изпъкваха тънки ребра. Под тая суха напукана кожа животът беше вече спрял.

Той скръсти ръцете на баща си върху гърдите му и затвори втренчените му очи — както беше виждал да постъпват при подобни случаи в множество филми. Лицето на Джейкъб с отворена уста беше като живо, сякаш той се готвеше да произнесе реч. Ноа обаче повече не се докосна до него. Само се загледа в мъртвеца и откри, че изпитва облекчение. И така, всичко бе свършено. Властният глас беше замлъкнал. Театралните жестове бяха престанали.

Ноа обиколи стаята, разглеждайки деловито вещите, които имаха някаква стойност. А те бяха малко. Два износени, твърде безвкусни двуредни костюма, подвързана в кожа библия от дните на крал Джеймс, снимка на седемгодишния Ноа върху шотландско пони, поставена в сребърна рамка, кутийка с чифт копчета за ръкавели и карфица за вратовръзка от никел и стъкло и голям изпомачкан червен плик, превързан с канап. Ноа го отвори и извади отвътре двадесет акции от някакво предприятие за производство на радиоапарати, което бе фалирало в 1927 година.

В дъното на шкафа откри една картонена кутия. В нея се намираше голям старомоден портретен фотоапарат със силен обектив, внимателно увит в мека фланела. Това бе единствената вещ в стаята, която очевидно се съхраняваше с любов и грижливост. Ноа мислено благодари на баща си, задето бе скрил фотоапарата от очите на своите кредитори. С парите от него дори би могло да се плати погребението. Поглаждайки изтърканата кожа и шлифованите лещи на апарата, той си помисли, че би било хубаво да задържи тая единствено запазена вещ за себе си като спомен от баща си, но веднага разбра, че не може да си позволи подобен разкош. Грижливо зави апарата, сложи го обратно в кутията и го мушна под куп стари дрехи в ъгъла на шкафа.

После отиде до вратата, но се спря и обърна глава. В слабата светлина на единствената лампа баща му имаше вид на самотен и страдащ човек. Ноа завъртя електрическия ключ и излезе.

Той бавно вървеше по улицата. След седмичния затвор в задушната стаичка свежият въздух и разходката му се сториха особено приятни; дишаше с пълни гърди и усещаше как дробовете му се разпъват, крачеше по влажния тротоар, заслушан в тихите си стъпки, чувствайки се млад и изпълнен със сили. Чистият морски въздух в тия безлюдна нощ беше наситен с някакъв особен дъх. Ноа се бе насочил към голямата надвиснала над океана скала и колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-силно усещаше тоя рязък, възсолен дъх.