Ирвин Шоу - Младите лъвове

Неоновата фирма над хотел „Морски изглед“, от който никога — дори в най-ясни дни — не се виждаше морето, обагряше тънката мъгла, която пълзеше пред прозореца на Ноа, в мъртвешки безрадостен тон. Неонът се промъкваше в тъмната стая и се катереше по влажните варосани стени и по окачената над леглото литография с изглед на Йосемитския водопад. Червеникави петна играеха по възглавницата и по лицето на заспалия старец, бащата на Ноа, осветявайки големия граблив нос с широки ноздри, дълбоко хлътналите очи, високото изпъкнало чело, разкошната грива от бяла коса, величествените мустаци и испанската брадичка, която сякаш беше взета от лицето на някой американски полковник от каубойски филм — тъй комична и не на място у този евреин, умиращ в хотелската стая.

Ноа искаше да почете, но не се решаваше: светлината можеше да събуди баща му. Той се опита да поспи на единствения стол, но за това му пречеше тежкото дишане на болния — хрипкаво и неспокойно. Лекарят и жената, която баща му отпрати в навечерието на Рождество, оная вдовица — как се наричаше? — да, Мортън, бяха му съобщили, че Джейкъб умира, обаче Ноа не им повярва. Той бе пристигнал след телеграмата, която мисис Мортън по искане на стареца му беше пратила в Чикаго. За да си купи билет за автобуса, трябваше да продаде палтото, пишещата машина и големия стар куфар. Той се вълнуваше много, през целия път ни веднъж не слезе от автобуса и в Санта Моника пристигна страшно уморен и замаян, но тъкмо навреме, за да присъства на трогателната сцена.

Джейкъб вчеса косата си, сложи брадата си в ред и седна на леглото в позата на Йов по време на спор с бога. После целуна мисис Мортън, която минаваше петдесетте години, и я отпрати, заявявайки с гръмовития си театрален глас: „Аз искам да умра в ръцете на сина си. Искам да умра сред евреи. А сега прощавай…“

Ноа за първи път чуваше, че мисис Мортън не е еврейка. Всичко това приличаше на сцена от второто действие на староеврейска пиеса в театъра на Второ авеню в Ню Йорк; мисис Мортън се разплака, но Джейкъб остана неумолим и тя трябваше да си отиде. По настояване на омъжената й дъщеря неутешимата вдовица замина за дома си в Сан Франциско. Ноа остана самичък с баща си в тая малка стая с единствено легло в евтиния хотел на страничната уличка, която се намираше на половин миля от океана. Лекарят идваше всяка сутрин по за няколко минути. Освен него Ноа не виждаше никого — впрочем той и не познаваше други хора в града. Джейкъб настояваше синът му да стои непрекъснато при него и Ноа спеше на пода близо до прозореца на неудобен дюшек, който съдържателят на хотела му беше дал с голяма неохота.

Ноа се заслуша в тежкото мъчително дишане на баща си, което се разнасяше в пропитата с дъха на лекарства стая. За момент му се стори, че старецът е буден и нарочно диша така, като предполагаше навярно, че щом му предстои да се пресели на оня свят, всеки негов дъх трябва да напомня за близкия му край. Ноа погледна хубавата патриархална глава на Джейкъб върху възглавницата, до която на нощното шкафче проблясваха слабо цяла редица шишенца с лекарства. Той отново почувства, че се дразни и от щръкналите рунтави вежди, и от вълнистата, театрално разрешена остра коса, която според него баща му обезцветяваше тайно, и от внушителната бяла брада, и от мършавото му аскетично лице. „Защо — мислеше си гневно Ноа — иска толкова много да прилича на юдейски цар, изпратен в Калифорния със специално послание? Друго би било, ако беше водил праведен живот.“ През своето дълго и бурно съществуване Джейкъб постоянно се опитваше да играе ролята на Мойсей, който слиза от Синай с каменните скрижали в ръце, но това изглеждаше само като лоша шега на всички ония, които помнеха с колко жени беше имал връзки и които знаеха всичките му фалити, вечните му неплатени дългове и безбройните му кредитори, пръснати между Одеса и Хонолулу.

— Побързай, о боже — продума Джейкъб, отваряйки очи, — побързай, господи, да ме прибереш. Подай ми ръка за помощ…

Това беше друг навик на стареца, който винаги дразнеше Ноа. Джейкъб знаеше библията наизуст и на староеврейски, и на английски, макар че беше пълен безбожник, и винаги изпъстряше словото си с дълги и цветисти библейски цитати.

— Освободи ме, о мой господи, от ръцете на порочния, от ръцете на неправедния и жесток човек! — Джейкъб се обърна към стената и отново затвори очи.

Ноа стана, приближи се до леглото и още по-плътно загърна баща си с одеялата. Но Джейкъб сякаш не усети това. Ноа го погледа известно време, заслушан в мъчителното му дишане, и се отдалечи от леглото. Разтвори прозореца и помириса влажната, напоена с острия дъх на океана мъгла. Между двете редици палми долу на улицата профуча някаква кола и след миг празничният звук на клаксона й заглъхна в мрака.